Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Разумно звучи.
— А знаеш ли какво е казал Ерих Мария Ремарк?
— Че не е забавно в окопите или нещо подобно.
— Ха, не, че винаги невинните хора страдат от угризения на съвестта. Онези, дето наистина причиняват страдания по света, не ги е грижа, докато онези, които се борят за доброто, ги гложди съвестта. Няма от какво да се срамуваш, Габриела. Направи каквото можа.
— Не съм толкова убедена. Но благодаря все пак.
— Чу ли за сина на Балдер?
— Съвсем накратко от Рагнар.
— Утре в десет комисар Бублански, криминален инспектор Мудиг и един професор Чарлс Еделман ще се срещнат с момчето в Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“. Ще се опитат да го накарат да нарисува повече.
— В такъв случай стискам палци, но не ми харесва, че знам за това.
— Спокойно, спокойно, моя е задачата да бъда параноична. Информацията е съобщена само на хора, които са способни да си държат езика зад зъбите.
— Тогава ще се уповавам на това.
— Имам нещо да ти покажа.
— Какво е то?
— Снимки на мъжа, хакнал алармената инсталация на Балдер.
— Вече съм ги виждала. Дори ги проучих в детайли.
— Наистина ли? — рече Хелена Крафт и ѝ подаде размазано увеличение на китка.
— Какво ѝ е?
— Погледни пак. Какво виждаш?
Габриела погледна и тогава забеляза две неща — ексклузивния часовник, който вече бе видяла, и отдолу, в прореза между ръкавиците и якето, две неясни чертички, които изглеждаха като татуировки.
— Контрасти — каза тя. — Евтини татуси и страшно скъп часовник — добави.
— Повече от това — отвърна Хелена Крафт. — Това е „Патек Филип“ от 1951 г., модел 2499, първа серия, или може би втора.
— Нищо не ми говори.
— Един от най-фините ръчни часовници, които съществуват. Такъв часовник бе продаден на търга на „Кристис“ в Женева преди няколко години за малко над два милиона долара.
— Майтапиш ли се?
— Не, и не го е купил кой да е. Бил е Ян ван дер Вал, адвокат в „Дакстоун & Партньори“. Наддавал и го купил за сметка на клиент.
— „Дакстоун & Партньори“, които представляват „Солифон“?
— Точно.
— По дяволите.
— Разбира се, не знаем дали часовникът на снимката от охранителните камери е тъкмо продаденият в Женева, нито сме успели да се осведомим кой е бил въпросният клиент. Но това е само начало, Габриела. Сега разполагаме с мършав тип, който изглежда като наркоман, а носи часовник с подобна стойност. Това би трябвало да ограничи кръга на издирваните хора.
— Бублански знае ли?
— Тъкмо неговият криминалист Йеркер Холмберг го е установил. Сега обаче искам ти да продължиш да размишляваш върху това с твоя аналитичен ум. Върви се наспи, започваш утре сутрин.
Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, седеше в апартамента си на „Хьогбергсгатан“ в Хелзинки, недалеч от „Еспланаден“, и разлистваше албум със снимки на дъщеря си Олга, която понастоящем беше на двайсет и две и учеше за лекарка в Гданск, Полша.
Олга беше висока, тъмнокоса и темпераментна — най-хубавото нещо в живота му, както обичаше да казва той. Не просто защото звучеше добре и го представяше като отговорен баща, а и защото му се искаше да го вярва. Проблемът бе, че Олга се бе досетила с какво се занимава той.
— Зли хора ли защитаваш? — бе попитала един ден, а след това определено се вманиачи по онова, което наричаше свой ангажимент към „слабите и онеправданите“.
Според Ян това бе чиста проба лява идиотщина и ни най-малко не отиваше на характера ѝ. Възприемаше го единствено като младежки бунт. Въпреки всичките ѝ високопарни приказки за просяци и болни, той мислеше, че тя все още прилича на него. Някога Олга беше обещаваща спринтьорка на 100 м. Беше висока 186 см, мускулеста и избухлива, в миналото бе обожавала да гледа екшън филми и да слуша спомените му от войната. Всички в училище знаеха, че не си струва да спорят с нея. Отвръщаше на удара като воин. Олга категорично не бе създадена, за да се занимава с дегенерати и слабаци.
При все това твърдеше, че искала да работи за „Лекари без граници“ или да замине за Калкута като някоя проклета Майка Тереза. Ян Холстер не понасяше това. Светът принадлежи на силните, смяташе той. И все пак обичаше дъщеря си, независимо какви ги ръсеше, а утре тя щеше да се прибере у дома за първи път от половин година насам за няколко свободни дни, та той взе тържествено решение този път да се вслушва повече и да не ораторства за Сталин и велики лидери, и за всичко онова, което тя ненавиждаше.