Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— И на математиката?
— Да, според Балдер синът му бил и математически надарен, а за това бих могъл да говоря дълго.
— Какво искате да кажете?
— Че бях крайно удивен и в същото време може би не чак толкова. Знаем, че и при савантите има наследствен фактор, а тук разполагаме с баща, който е легенда благодарение на своите супералгоритми. Но от друга страна…
— Да?
— У тези деца художествените и математическите дарби по принцип никога не се комбинират.
— Хубавото на живота не се ли състои в това, че от време на време ни дава поводи за смайване — рече Бублански.
— Вярно е, комисарю. С какво мога да ви помогна?
Бублански си припомни всичко случило се в Салтшобаден и му хрумна, че няма да навреди, ако подходи предпазливо.
— Нуждаем се от вашата помощ и експертно познание доста спешно.
— Момчето е станало свидетел на убийството, нали?
— Да.
— И сега искате да се опитам да го накарам да нарисува видяното?
— Това няма да го коментирам.
Чарлс Еделман стоеше на рецепцията в хотела „Босколо“ в Будапеща, недалеч от блещукащия Дунав. Конферентната зала изглеждаше малко като операта. Беше великолепна, с високи тавани, старовремски куполи и колони. Бе очаквал с нетърпение конференцията. Сега обаче съжали, че бе препоръчал на Бублански своя млад доцент Мартин Волгерш. Направи гримаса и прокара ръка през косата си. „Не мога да помогна лично. Утре имам важна лекция“, бе казал на комисаря и това несъмнено беше вярно.
Готвил бе доклада си седмици наред и знаеше, че ще се развихри полемика с редица водещи изследователи на паметта. Когато обаче затвори и срещна погледа на Лена Ек — Лена профуча покрай него със сандвич в ръка, — почти изпита завист към младия Мартин, който дори не бе навършил 35 и който винаги излизаше безсрамно добре на снимки, при това започваше да се утвърждава и като име.
Вярно, Чарлс Еделман не разбираше изцяло случилото се. Комисарят говореше с недомлъвки. Навярно се боеше да не го подслушват, но, тъй или инак, не беше трудно да схване цялостната картина. Момчето беше умел художник и бе станало свидетел на убийство. Това можеше да означава само едно, нали, и колкото повече Еделман мислеше по въпроса, толкова повече се косеше. Важни лекции щеше да чете много пъти в живота си, ала да участва в разследване на убийство на това ниво — подобен шанс нямаше да получи никога повече. Както и да гледаше на задачата, която тъй лекомислено бе прехвърлил на Мартин, тя със сигурност беше много по-интересна от всичко, което би могъл да изживее тук в Будапеща, пък и кой знае, навярно би могла да доведе и до известни почести.
Видя заглавието пред очите си: „Известен невролог помага на полицията да залови убиец“, или още по-добре: „Научната работа на Еделман доведе до пробив в разследването на убийството“. Как можеше да е толкова обезумял, че да откаже? Пълен идиот! Грабна телефона си и позвъни на Ян Бублански.
Ян Бублански затвори телефона. Двамата със Соня Мудиг бяха намерили място за паркиране недалеч от Градската библиотека на Стокхолм и тъкмо пресичаха улицата. Времето отново беше отчайващо студено и ръцете на Бублански замръзваха.
— Съжалил ли е? — попита Соня.
— Да. Майната му на доклада, така каза.
— Кога може да бъде тук?
— Щял да провери. Най-късно утре предобед.
Бяха поели към Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“, за да се срещнат с управителя Торкел Линден. Всъщност би трябвало срещата да послужи само за договарянето на практическите обстоятелства около свидетелските показания на Аугуст Балдер — поне по мнението на Бублански, но при все че Торкел Линден още не знаеше нищо за действителната им задача, той се бе държал странно отблъскващо по телефона, заявявайки, че сега момчето не бивало да бъде обезпокоявано „по никакъв начин“. Бублански бе доловил инстинктивна враждебност и прояви неблагоразумието да не отвърне с особена приветливост. Стартът не беше обещаващ.
Сега се оказа, че Торкел Линден не е някакъв едър юначага, както бе очаквал Бублански. Напротив — не надвишаваше 150 см и имаше късо подстригана, навярно боядисана черна коса и стиснати устни, които някак съответстваха на злия му нрав. Носеше черни джинси и черно поло, а на врата си имаше малко кръстче на връвчица. Наподобяваше свещеник и нямаше съмнение, че враждебността му е истинска.