Онова, което не ме убива

Въпреки студа Микаел Блумквист вървеше към дома си бавно, вглъбен в мрачните си мисли, но все пак поприсви устни в усмивка, когато срещна старите редовни клиенти на „Бишопс Армс“.

— Значи, все пак не е било свършено с теб! — изрева Арне, или както там се казваше.

— Може би не съвсем, засега — отвърна Микаел и за секунда се замисли дали да не изпие една бира за финал в кръчмата и да си побъбри малко глупости с Амир.

Но се чувстваше твърде нещастен. Искаше да остане сам, затова продължи към входа си. Нагоре по стъпалата бе обзет от неопределено неприятно усещане, навярно последица от всичко преживяно. Опита се да го прогони, но то не изчезна, а се засили, когато разбра, че на горния етаж бе изгоряла лампа.

Беше пълна тъмница и Микаел забави крачка. После внезапно долови някакво движение. В следващия миг нещо проблесна, блед лъч светлина като от телефон, и смътно, като призрак, на площадката се появи мършава фигура с тъмни, искрящи очи.

— Кой е там? — попита той изплашено.

После обаче видя — беше Лисбет, и макар отначало да се зарадва и да разпери ръце, не му олекна, както бе очаквал.

Лисбет изглеждаше бясна. Очите ѝ бяха гримирани в черно, а тялото ѝ изглеждаше напрегнато като за нападение.

— Ядосана ли си? — попита той.

— Адски.

— И защо, приятелко моя?

Лисбет направи крачка по коридора, лицето ѝ бе пребледняло и за миг той се сети за раната ѝ.

— Защото идвам на посещение, а вкъщи няма никой — каза тя и тогава той тръгна към нея.