Онова, което не ме убива

Ето защо Франс Балдер бе напуснал работата си в Силициевата долина и бе отлетял за дома, та сега стоеше на „Арланда“ едва ли не в шок и чакаше такси. Навън беше ад. Дъждът и бурята го шибаха в лицето и той за стотен път се питаше дали постъпва правилно.

Тъкмо той ли от всички егоцентрични глупаци щеше да стане баща на пълен работен ден, ама че откачена история! Със същия успех можеше да се хване на работа в зоологическа градина. Не знаеше нищо за децата и почти нищо за живота изобщо. Най-чудното бе, че никой не го беше молил за това. Никоя майка или баба не се бе обадила да го умолява и заставя да си поеме отговорността.

Сам беше взел решението, та сега планираше, напук на едно старо съдебно решение за попечителство и без каквото и да било предупреждение, просто да прекрачи прага на бившата си съпруга и да си прибере сина. Сто на сто щеше да си има неприятности. Проклетият Ласе Вестман като нищо щеше да го разпердушини от бой. Е, това беше положението. Така че той се качи в такси с жена зад волана, която с маниакално упорство дъвчеше дъвка и правеше опити да поведе разговор. Нямаше да ѝ се удаде дори и в някой от по-розовите му дни. Франс Балдер не беше привърженик на непринудените беседи.

Просто си седеше на задната седалка, замислен за сина си и всичко случило се в последно време. Аугуст не беше единствената, нито дори основната причина да напусне „Солифон“. Целият му живот се намираше в повратна фаза и за миг се почуди дали наистина ще намери сили да се справи. На влизане във Васастан се почувства така, сякаш кръвта му се е пресушила, та потисна импулса си да тегли една майна на всичко. Вече нямаше право на отстъпление.

Плати за таксито, когато спряха на „Туршгатан“, извади багажа си и го остави от вътрешната страна на входната врата. Единственото, което взе със себе си нагоре по стълбите, беше празната пътна чанта с пъстроцветната карта на света, която бе купил на международното летище в Сан Франсиско. Сетне застана запъхтян на вратата и затвори очи, представи си всички възможни сцени на кавги и безумие, но всъщност, помисли си той, можеше ли да ги укори? Никой не се появява така изневиделица, за да изтръгне едно дете от домашната му среда, още по-малко пък баща, който досега е участвал в оглеждането му само чрез вноски по банкова сметка. И все пак случаят беше спешен, така го възприемаше, ето защо изпъчи гърди и натисна звънеца, колкото и да му се щеше да побегне.

Никой не се показа, не и веднага. После вратата се отвори със замах и отпреде му застана Ласе Вестман със своите наситено сини очи, масивен гръден кош и мощни лапи, сякаш създадени, за да млатят — това беше причината толкова често да играе лошия на широкия екран, макар и никоя от ролите, Франс Балдер бе убеден в това, да не беше лоша колкото онази, която играеше в живота.

— О, божке — поде Ласе Вестман. — Не е зле. Самият гений ни идва на гости.

— Дойдох да взема Аугуст — рече той.

— К’во?

— Смятам да го отведа, Ласе.

— Сигурно се шегуваш.

— Никога не съм бил по-сериозен — направи опит да завърже разговор той и ето че се появи бившата, Хана, от стая косо вляво.