Онова, което не ме убива

Преди да постъпи в тайната полиция, Ларш Оке беше работил като следовател в комисията по убийствата на Кралската криминална полиция, където бе почти легендарен със способността си да пие и след като всеки друг падне под масата, поне така се твърдеше, както и с някакъв свой чар, който му осигурявал по една любовница във всеки град. В компанията на подобни екземпляри не беше лесно да утвърдиш позициите си и дори Габриела гледаше да бъде по-ниска от тревата. Това обаче се дължеше по-малко на шефовете и перченето им, отколкото на засилващото се чувство на неувереност, което я обземаше. На моменти дори ѝ се струваше, че сега знае по-малко и от преди.

Така например стана ѝ ясно, че доказателствата по стария случай с подозираната хакерска атака бяха крайно малочислени или дори несъществуващи. Всъщност не разполагаха с нищо повече от изказване на Стефан Молде от ИРР, а той даже не беше сигурен в думите си. Анализът му съдържаше маса глупости, смяташе тя, а Франс Балдер, изглежда, бе изпитвал непоклатимо доверие в хакерката, която бе привикал — онази, дето в разследването не фигурираше дори с име, ала която асистентът Линус Брандел бе описал с доста ярки краски. Очевидно Франс Балдер бе скрил много от нея още преди да замине за САЩ.

Дали например беше случайност, че се бе хванал на работа тъкмо в „Солифон“?

Неувереността глождеше Габриела, която беше и бясна, задето не можа да получи повече помощ от Форт Мийд. Алона Касалес вече беше недосегаема, а АНС за пореден път представляваше затворена врата. Ето защо и самата тя вече не предоставяше никакви новини. Точно както Мортен и Ларш Оке, и тя попадна в сянката на Рагнар Улуфсон, който непрекъснато получаваше нови сведения от своя източник в криминалния отдел и тозчас ги препращаше на шефката Хелена Крафт.

На Габриела това не ѝ допадаше и тя безуспешно бе посочила, че този начин на работа не просто увеличава риска от изтичане на информация, но и изглежда, се отразява отрицателно на тяхната самостоятелност. Вместо да разследват със собствени сили, те се ръководеха твърде покорно от сведенията, които получаваха от бандата на Бублански.

— Ние сме като преписвани на писмен изпит, които вместо да мислят сами, просто чакат да им прошепнат отговорите — бе заявила пред цялата група, с което не успя да си спечели популярност.

Сега седеше сама в кабинета си, твърдо решена да работи самостоятелно, и се мъчеше да обхване цялостната картина, преди да продължи напред. Може би нямаше да стигне доникъде. От друга страна, нямаше да навреди, ако върви по свой собствен път, вместо да се взира в същия тунел като всички останали. Чу стъпки в коридора навън, високи, решителни токчета, които Габриела познаваше повече от добре. Беше Хелена Крафт, която в този момент влезе в кабинета ѝ, облечена в сивото си сако „Армани“, прибрала косата си в стегнат кок. Хелена я погледна нежно. Имаше мигове, в които Габриела се дразнеше от това фаворизиране.

— Как е? — попита тя. — Тръгваш ли си?

— Едва ли.

— Смятам да те изпратя у дома след този разговор. Трябва да се наспиш. Нуждаем се от аналитичка с кристално ясна мисъл.