Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— И получи отговор?
— Забавиха се. Дори успях да забравя, че съм питал. Накрая обаче някой си на име Боги ми отговори и взе да задава въпроси, компетентни въпроси, а аз отначало отговарях глупашки непредпазливо, сякаш просто си играех на някаква тъпа игра. Но един ден осъзнах, че здравата съм се оплел в кълчищата и адски се изплаших да не би Боги да открадне технологията.
— Без да получиш нещо в замяна.
— Мисля, че не схващах в каква авантюра съм се впуснал. Класическа история, предполагам. За да продам технологията на Франс, трябваше да разкажа повече за нея. Ако обаче издадях твърде много, щях да я загубя, а Боги ме ласкаеше като същински дявол. Накрая знаеше точно над какъв софтуер работим.
— Смятал е да ви хакне.
— Беше се домогнал до името ми, а това тотално ме срази. Откачих от параноя и обясних, че искам да се оттегля. Тогава обаче беше твърде късно. Не че Боги ме заплашваше, поне не открито. Плещеше, че двамата с него сме щели да правим големи неща и да спечелим маса пари, та накрая склоних да се срещнем в Стокхолм, в китайски ресторант на корабче в Южен Меларстранд. Въпросният ден беше студен и ветровит, помня го, стоях там дълго време, зъзнех. Той обаче не дойде, поне в рамките на половин час, а после се зачудих да не би да ме е наблюдавал.
— Накрая обаче се появи?
— Да, и в началото бях съвсем объркан. Не можех да повярвам, че това е той. Изглеждаше като наркоман или просяк и ако не бях зърнал онзи часовник „Патек Филип“ на китката му, щях примерно да му тикна една двайсетачка в ръката. Имаше татуировки и съмнителни белези по ръцете, а тренчкотът му изглеждаше отчайващо. Повече или по-малко приличаше на бездомник, а най-странното бе, че се гордееше с това. На практика само часовникът и шитите на ръка обувки показваха, че се е измъкнал от лайната. Иначе правеше впечатление на човек, който иска да се придържа към корените си, а после, когато му бях предал всичко и отпразнувахме договорката с две бутилки вино, го попитах за произхода му.
— В такъв случай се надявам заради теб самия да е изплюл малко подробности.
— Ако смяташ да го проследиш, трябва да те предупредя…
— Не желая съвети, Арвид. Искам факти.
— Окей, той беше предпазлив, разбира се — продължи Арвид. — При все това получих нещичко. Навярно не можеше да се сдържи. Израснал в голям град в Русия. Така и не каза къде. Всичко било против него, така рече. Всичко! Майка му била курва и зависима от хероина, а баща му можел да е кой ли не, та още като малък попаднал в някакъв адски дом за деца. Там имало един умопобъркан, който имал навика да го просва на една маса и да го налага с бастун. Като станал на единайсет, избягал и заживял на улицата. Крадял и влизал с взлом в мазета и входове, за да се постопли, напивал се с евтина водка и смъркал разредител и лепило, използвали го и го бъхтели. Все пак обаче открил нещо.
— Какво?
— Притежавал талант. Онова, което отнемало на другите часове, той го свършвал за секунди. Бил факир на взломовете и това се превърнало в първата му гордост, в първата му идентичност. Дотогава бил просто бездомно мърляво копеле, което всички презирали и плюели. Ето че станал пичът, който се вмъквал къде ли не. Скоро това го обсебило. По цял ден си мечтаел да бъде като Худини, само че наопаки. Не искал да се измъква. Искал да прониква и тренирал, за да стане още по-добър, понякога по десет, дванайсет, четиринайсет часа дневно, и накрая станал легенда по улиците, поне той така каза, започнал да извършва по-мащабни операции и да използва компютри, които крадял и преобразявал. Хаквал какво ли не и печелел на поразия. Само дето всичко отивало за дрога и глупости, а често ставал и жертва на грабежи. Бил с кристално ясно съзнание, когато извършвал ударите си, ала след това лежал в наркотични делириуми и тогава все се намирал някой, който да го настъпи. Каза, че бил гений и чистокръвен идиот едновременно. Един ден обаче всичко се променило. Бил спасен, измъкнат от своя пъкъл.
— Какво се случило?
— Лежал в някаква порутена наркоманска бърлога, бил в по-ужасно състояние от всякога. Когато обаче отворил очи и се огледал наоколо на жълтеникавата светлина, пред него стоял ангел.
— Ангел?
— Така каза, ангел, и може да е било заради контраста с всичко друго там вътре — спринцовките, остатъците от храна, хлебарките, дявол знае какво. Каза, че била най-красивата жена, която бил виждал някога. Почти не можел да я гледа и си въобразил, че ще умре. Долавял в случващото се някаква голяма, съдбовна тържественост. Жената обаче обяснила, сякаш било най-естественото нещо на света, че ще го направи богат и щастлив, и ако съм разбрал правилно, спазила обещанието си. Вкарала го в дом за рехабилитация, после се погрижила да получи образование на компютърен инженер.