Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Да, с тая Здравна каса всичко се обърка. Не знам какъв е тоя нашият манталитет, и най-хубавата идея да вземем отнякъде, все ще я изопачим.

— Ние всичко си побългаряваме! — и пак се засмяхме.

— Виж какво ще ти кажа, Ани. И най-редовно да ги изследваме, пак няма гаранция. Светъл период, нали знаеш — после някой цъфне! Дано да не се заразят! Между другото, има едно изследване, за цитомегаловирус (CMV), което изобщо не правим, а трябва. В Германия ги проследяваха и за него.

— Аха, чувала съм го. Едно време вземахме на някои болни, сега си спомням.

— Друго време беше тогава — въздъхна д-р Станчев.

— Ами значи това е. Хубаво, те и другите викат да не пиша никъде. Няма да пиша.

— Недей. По-зле ще стане. Не можеш да оправиш тия неща. Ръководството на болницата така е решило, те да си носят отговорността.

— Само че, ако направят проверка, да не излезе пак, нали…

— Няма страшно. Ние им следим чернодробните проби. Ако има нещо, те се повишават. СГОТ и СГПТ са надеждни показатели. — Няколко дни по-късно щях да прочета, че в някакъв център една четвърт от болните с нормални стойности на чернодробните проби се оказали заразени с хепатит. — Пък и да ги заразим, били някакви дъртаци — и се разсмя. — голяма работа! След шест месеца някой може да цъфне, ама дотогава я камилата, я камиларят — и още по-силно се разсмя.

Такъв беше разговорът ми с д-р Станчев. Той наистина ме успокои. Гласът му беше уверен, жестовете — спокойни, целият му вид — сериозен, дори смехът му беше някак си авторитетен, не като ехидното хилене на шефа. После споменах на колежките, че сме си говорили с д-р Станчев, но без да навлизам в подробности. Те бяха забелязали, че от известно време лекарите показваха по-специално отношение към мен, преференциално, така да се каже, а това, че шефът ме закриля, сама им го бях казала, както и това, че баща ми е пенсиониран професор. С хвалбите си много сбърках. Дотогава никога не бях разчитала на закрила от шефа, даже го мразех и се боях да не би някой да му каже какво съм говорила зад гърба му. Но откакто научих, че бащите ни са работили заедно, взех нещо да не му връзвам много кусур. Това сигурно е направило лошо впечатление на колежките ми и ги е отчуждило от мен. А пък дето им разправях, че и аз съм професорско чедо, директно ме е изстреляло в посока към противниковия лагер. Може би затова всъщност не пожелаха да ме изслушат, нито да прочетат какво съм написала и вместо да ме подкрепят, повярваха на клеветите на шефа, който в мое отсъствие им бил чел „сигнала“. Вътре пишело, че колежките ми били глупави кокошки, че били продажни, че се били продали за жълти стотинки, такива глупости — Дичева ми каза. Беше много огорчена и същевременно озлобена. И аз — какво, какво да кажа за по-убедително? Ами казах й, че не съм писала нищо подобно, защото мен в университета са ме учили да не използвам персонални нападки. Тя се посмръщи — явно не й се вярваше в университета да са ме учили да пиша сигнали. Те и не са! По принцип, учеха ни как да пишем есета от литературно-критически вид. Пак добре за Дичева, че прояви достатъчно смелост да ми каже как са ги настроили срещу мен. Докато останалите само си мълчаха и ме гледаха повече или по-малко враждебно — те, довчерашните ми приятелки! Колко малко е нужно понякога, за да е развали нещо хубаво! Някой пошушне на някого: