Трябва да разкажа тази история, защото все още треперя и спя неспокойно, а от очите ми често потичат сълзи и капят на пода или попиват в дрехите ми и колкото и да си казвам, че нищо ми няма, че мога да го преодолея, че няма защо аз да страдам, нито да се срамувам след като не аз, а други са виновни, мъката си остава, остава и срамът от понесеното унижение. И най-вече осъзнаването, че целият ми професионален живот като медицинска сестра — дори в най-приятните му моменти — е минал под знака на подчинението. Подчинение години наред пред по-възрастните сестри заради опита им или по-скоро заради острия им език, подчинение пред старшата сестра на отделението и по тази линия — пред главната сестра на болничното заведение, подчинение пред редовите лекари в отделението, а оттук — пред завеждащия отделение, пред завеждащия катедра (няколко отделения под едно ръководство), и най-накрая — пред главния лекар, който впрочем вече не се нарича така, сега титлата му е изпълнителен директор. Нагоре сигурно има още йерархични стъпала, но те са толкова високо и далече, гледани от позицията, на която съм поставена аз, обикновената медицинска сестра, че изглеждат някак си нереални, недосегаеми и дори малко страшни. По-ниско от мен в професионалната йерархическа стълба стоят само санитарите. А най-ниско — в основата на тази смазваща пирамида — са пациентите, постъпили на лечение в болница. Всеки един от тях изминава своя собствен път през Долината на отчаянието и немалко стават жертва на некадърност и грешки, но аз за цялата си 25-годишна практика не знам случай пациент да е успял да осъди лекар. Нагледала съм се на безсилна човешка мъка, наслушала съм се на лъжи от 16 години насам, откакто работя в център по хемодиализа, че скоро ще има редовна бъбречна трансплантация и в нашата страна, загубила съм много приятели сред нашите хемодиализни болни — все хора като вас и мен — така и неуспели да съберат пари за трансплантация в чужбина или пък години наред изпращали кръвни проби за тъканна съвместимост в напразно очакване да ги извикат за операция в София.
Искам да разкажа как след дългогодишна добросъвестна работа в едно и също отделение изведнъж бях набелязана за изкупителна жертва и как изпълнителният директор ме заплаши с дисциплинарно наказание, веднага щом получи сигнала ми за опасност от заразяване на чужди граждани с хепатит в нашата болница и как, щом шефовете видяха, че нямат основание да ме уволнят дисциплинарно, ме принудиха сама да напусна. Още ме изгаря споменът от последния ми работен ден — 29 май 2003 г. — когато колежките, доскоро уж мои приятелки, мълчаливо ме отбягваха, а предателките сред тях направо се подиграваха с мен. Когато старшата сестра ме попита:
— Кое е по-важно, кажи, да обслужим добре чужденците или да ги вписваме в разни журнали? В тази лудница няма време за всичко — а аз й казах:
— Не разбираш ли какво значи това? Забрави ли нашите в Либия? А ако мине проверка по документи, точно тебе ще натопят, ще те пожертват, повярвай ми! — и тя се разплака.
Когато завеждащият отделение се разкрещя по мен:
— Ти си най-некадърната сестра, да знаеш! Да не си мислиш, че си много кадърна? Заминавай си в къщи, ВЕДНАГА! УВОЛНЕНА СИ! — а аз рекох:
— Нямам още писмена заповед за уволнение, доц. Фонев, като я получа, веднага си тръгвам!
И когато д-р В. Фонев, застанал на вратата на диализната зала, продължително време викаше със страшен глас по мен:
— Как не те е срам, Ани? Това, което вършиш, е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Ако се разчуе в чужбина, нашите в Либия ще ги обесят! — и други такива или повтаряше едно и също, а аз тъкмо изключвах последната болна в залата, една кротка възрастна женица, и му отговорих:
— Защо мен да ме е срам?! Знаете ли как се нарича това вашето? Нарича се ОПИТ да ме ВЪВЛЕЧЕТЕ в престъпление!!! — а той не ме остави и повиши тон:
— ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ГО ПРАВИШ ЗА ХУБАВО, НО САМО ЩЕ СТАНЕ ПО-ЛОШО. ЩЕ ЗАГАЗИШ ЗДРАВО, ПОМНИ МИ ДУМАТА!
А помпата на апарата работеше и наближаваше най-критичният момент при изключването на болния, когато една секунда отклоняване на вниманието може да е фатално, и аз го моля да спре за малко с обвиненията:
