Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Искаш да кажеш — няма изследвания! — засмя се той.
— Именно! Да дойдат да поискат изследванията за хепатит, да видим какво ще стане. Кой болен откога е при нас, кога е изследван, дата, резултат. Няма мърдане!
— Ани, ти на колко години си? Имаш ли 35? — почти любовно ме погледна той.
— Хайде сега! Жената е на толкова, на колкото изглежда, нали?
Това беше разговорът ни с д-р Писалев. Вместо да ми беше правил комплимент, че младея с десет години, да беше ме подкрепил. Разчитах на него заради рапорта, в който посочи Форито като виновник за използването на заразен апарат от незаразен болен (или поне неизследван). Но Форито точно тогава не е бил виновен. Всички техници са го правели редовно, преди и след този случай, и продължаваха да го правят — с благословията на шефа.
На 25-ти — неделя, бях нощна до 24:00 ч. Цялата неделя до късно вечерта се диализираха нашите болни, които по график трябваше да дойдат в понеделник, на 26-ти. Неделята винаги е била почивен ден, без диализа. Бяха разместили смените, за да освободят място за гостите от Израел, които бяха планирани за вторник, 27-ми май. Затова трите диализни смени от понеделник минаха предварително, в неделя, а на другия ден, в понеделник,бяха изтеглени двете смени от вторник. Така вторникът се освободи за три смени чужденци — две смени с по осем белгийци, както обикновено и една смяна евреи. От срядата графикът се връщаше на старото положение. То всъщност не беше същинското старо положение, а установеното откакто дойдоха белгийците. Осем от тях идваха първа смяна — от сутринта до обяд — във вторник, четвъртък и събота. Другите осем провеждаха диализа вечерно време до полунощ. В дните, когато идваха, нямаше нощна смяна от наши болни и залите стояха затворени, преди да дойдат чужденците. За да им намерят място сутринта, освен че разкриха двете малки зали, които преди бяха затворени до обяд, преместиха двама от нашите сутрешни болни следобед. Нашите болни във вторник, четвъртък и събота сутрин са 13 на брой, без да броим заразените с хепатит В — те си имат отделна заличка с два поста. И 13-те болни се събираха в голямата зала — тя има точно 13 апарата, този факт е важен за по-късно. Така на общо 19 апарата — 13 в голямата и по три в двете малки (кафявата и оранжевата) — се диализираха 8-те гости от Белгия и 11 от редовната сутрешна смяна. Двама от гостите бяха в голямата зала. Заплащане беше обещано само на сестрите от оранжевата и кафявата зала. По този повод сестрите коментираха:
— Ама е стиснат тоя нашия професор! Свиди му се да отпусне още някой лев, задето му гледаме двама и в голямата зала.
— Остави го! То човек като одъртее, такъв става — крив и стиснат.
— Че е крив, крив е, ама иначе много го бива да се преструва. Кат’ вземе да се здрависва и да потупва по рамото, ще речеш, че е някой политик. Да знаете, че е червив с пари!
— От парите ще е! От тях идва всичко! Човек колкото повече има, по-алчен става и по-стиснат.
От голямата зала бяха извадени три от новите апарати и преместени в кафявата, защото там апаратите бяха стар модел, тоест подходящи само за български болни, но не и за платежоспособни гости. Още първия ден мистериозно изскочиха купчини чаршафи и всички легла бяха застлани с колосано бяло спално бельо с печати на хотел по него. И нашите болни спечелиха от застилането. Но стерилните компреси с ръкавици и марли се приготвяха само за чужденците. Нашите ни гледаха как се стараем за чужденците и в погледите им се четеше безсилна ненавист като на заварени деца към мащеха. Някои започнаха да мърморят, други изливаха недоволството си под формата на хапливи остроумия. Особено ги вълнуваше въпросът за заплащането. На 25-ти в неделя на моето нощно дежурство, работих в оранжевата. Една колежка ме помоли да отида там вместо нея и аз отидох, както много пъти преди това го бях правила. Стори ми се, обаче, че колежките нещо говореха зад гърба ми, защото като влезех внезапно при тях, млъкваха. Тримата болните в оранжевата ме подхванаха направо:
— Я кажи колко пари ви дават за чужденците?
— Аз нямам смени с тях, питай другите.
— Чух, че ви дали по 100 лева!
— Глупости! Още малко и по 100 долара са ни дали! Още нищо не е платено, като си заминат — тогава.
В този момент в залата влезе д-р Веждов и каза:
— Хе-ей! Какво сте се развикали, бе момчета, като на някакъв футболен мач? — и като разбра какво ги вълнува, добави: — Това ли било! Мене ще питате, за какво съм дежурен лекар? Аз всичко знам. Няма такива работи, не си въобразявайте. Всичко е с разрешение на ръководството. Защо да не дадат? Нищо не дават, бе! На лекар по 50 лева, 30 — на сестра и 20 — на санитарка — няма повече. На сестра Боянова може да й дават повече, тя е специална.