Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Аз нямам работа с чужденците — хладно му отговорих аз, той се засмя дрезгаво и излезе, без да прегледа болните. Обикновено, като влизаше, вдигаше поглед към телевизора и питаше какво дават или дали ще гледат мача, пускаше някоя плоска шега и преди някой да успее да се оплаче от нещо, се измъкваше. После трябваше да ходя да му се моля да излезе от кабинета си и да дойде, че някой болен се оплаква от нещо или кара тежко диализата. След като Веждов излезе, единият от болните ме попита:

— Защо така, бе Ани, не си в платените смени? Нали знаеш езици? — Болните често се обръщаха към нас на първо име, само новите, докато свикнат, използваха неутралното сестра или питаха за фамилията. Някои колежки държаха да ги наричат само на фамилия и правеха забележки, но аз смятам, че е естествено, щом говоря на някой на първо име и на ти, и той така да ми говори. Вежливото отношение между хората е много важно, разбира се, думи и фрази като моля, благодаря, ако обичате, заповядайте, извинете за безпокойството и пр. улесняват социалните контакти, но те са само фасадата, истинското уважението се гради на доверие и сигурност, че човекът до теб или срещу теб или изобщо някой от хората, с които имаш отношения, няма намерение да забие нож в гърба ти.

— Те не говорят английски — отговорих на болния. Последния ми работен ден щях да се убедя, че говореха и английски, някои от тях дори много добре.

Тази вечер взех таблото със смените на болните. То стои в подготвителната зала на техниците. Форито беше дежурен, но малко го беше грижа кой влиза в подготвителната и кой излиза, а там има сложна и скъпа техника за омекотяване на водата. След приключване на диализа, стаята се заключва и ключът стои при техниците. Форито много пъти си е заминавал, а зад гърба му вратата на подготвителната зейнала отворена, с ключа оставен на бравата. Форито си беше перманентно разсеян и ядосваше всички с нехайството си. Чувала съм шефът да го хока, че и цял апарат да отмъкнат под носа му, пак може да не забележи. Тази вечер диализата протичаше спокойно и Форито си лежеше на тъмно в празната кафява зала върху голата кожа на средното легло (леглата се застилаха само в дните, когато имаше чужденци) — гледаше телевизия, разбира се, а може би спеше. Спокойно си преписах интересуващите ме данни от таблото, като например общ брой на болните — 88 (в сигнала бях писала около 80), точен брой на заразените от хепатит С — 24 (в сигнала бях писала 23), разпределение на всички болни по зали и брой на заразените по смени. Именно тогава разбрах, че на едни и същи апарати в голямата зала се диализираха и заразени, и незаразени. Потръпнах — как не бях забелязвала, че при наличното съотношение брой апарати към брой болни, нямахме физическата възможност да заделим седем апарата за хепатит С, а сме използвали едни и същи апарати и за инфектирани с хепатит С, и за неинфектирани. Какви мерки е можел да вземе шефът след рапорта на д-р Писалев, като поставянето на незаразен болен на заразен апарат си е било практика, а не изключение! Но друга изненада пък ме чакаше оттатък, в журнала, който стоеше в голямата зала. Отидох да си запиша болните в него, всеки път се записват в този журнал с датата на следваща им диализа, разгърнах назад и що да видя? Няма вписан нито един чужденец! Разтреперих се. Наистина било далавера. Нелегално ги диализират, Господи! Пари в болницата няма да влязат. Не посмях да попитам нито колежките, които ме гледаха как разгръщам и нищо не казваха, нито дежурния лекар — д-р Веждов, който си стоя цялата вечер в кабинета пред телевизора.