Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Пари на ръка са безотчетни пари.
— Това си е чиста далавера!
— На вас писмена заповед показаха ли ви?
Не бяха. Но може би шефът беше видял някакви документи? На нас никога не ни показваха документи, когато нареждаха нещо отгоре. Всичко ставаше с устни заповеди.
— Я да потърсим в Интернет телефона на белгийското посолство в България!
— Абе как ще им обяснявам по телефона за всичко?
— Напускай анонимки до вестниците, уж си от болните и те е страх да си кажеш името, после се свий — ни лук яла, ни лук мирисала!
— Мразя анонимките! Ако ще пиша, от свое име ще го направя!
— На царя, направо на царя пиши!
— Глупости, царят да не е слънце, да огрее навсякъде? То си има йерархичен ред при нас, я дайте да видим какви инстанции имаме ние от медицината.
Преобърнахме интернет, докато намерим каквото ми трябваше. Тогава попаднахме и на славната история с омбудсмана — срещи, гостувания, софри и накрая след години харчене на народни пари, идеята е безславно зарязана. После писах. Не беше трудно. Но след това беше много досадно, докато надписвах петте плика и петте обратни разписки на гишето в пощата, а служителката ме поглеждаше намръщено изпод очилата си.
На 23-ти бях цял ден на работа. Сутринта носех сигнала, скрит във вестник. Исках да го прочета на петминутката, но не намерих удобен момент. Беше шумно и весело, както винаги. Една сестра влезе с трясък в битовката, цивилна:
— Вижте какви дънки си купих! — фръц-фръц.
— Страхотно ти стоят!
— Ей, ти кога отслабна толкова, я се обърни! Охо, я какво дупенце!
— Френско гадже е Лъкито, грешка няма!
Аз също се присъединих към закачките:
— Как така отслабна? Я давай рецептата!
— Секс — преди, по време и след всяко хранене! — това беше известна шега, но винаги се приемаше с бурни смехове и изписквания.
Влязохме в залите. Бях в голямата. По едно време излязох за малко да говоря със старшата. Намерих я в кабинета й, цигарата в устата, купчини листи по бюрото, пише нещо, виждам я, че е заета и малко нещо изнервена. Помолих я да ми махне смените с чужденците. Желаещи да ги вземат имаше предостатъчно. Очаквах да ме попита защо и тогава да й покажа сигнала. Не ме попита и аз не посмях да й развалям настроението. В края на краищата от нея нищо не зависеше, така си мислех тогава.
Следобеда д-р Писалев постоя с нас в залата. Говорехме си смешки, като например:
— Вие знаете ли как сбърках по телефона майката на Анито с нея? — подхвана д-р Писалев разказ за една стара история, която се разказваше отново, когато дойдеха нови сестри, тоест свежи слушатели.
Сестрите се засмяха. Аз вметнах, преди още да е започнал разказа:
— После майка ми само ходеше подире ми и питаше, кой е този лекар, женен ли е, откъде е, такива работи. Че ако и да сме женени, какво толкова, да не ни е газил трамвай, я! — последната забележка винаги предизвикваше смях и разпалваше интереса на слушателите.
Д-р Писалев разказа историята. Нищо особено. Гласът ми е същият, като на майка ми и той, значи, ме сбърква с нея, като се обажда на нашите един ден, когато бях на разположение и оставих техния телефон, понеже бях отишла да се видим — неделя беше, ден за семейството. За беда, не започнал малко по-официално, ами направо:
— Ани, бързо идвай в болницата, че ми се ходи по сексуална нужда.
Това за сексуалната нужда си беше отделенска шега. Дежурният лекар, като си лягаше нощно време, казваше, примерно:
— Е, хайде аз да вървя да положа морна трътка. Ще ме търсите, само ако ви се доходи по сексуална нужда.
По едно време д-р Писалев тръгна да се прибира в кабинета си. Догоних го в коридора, като държах в ръка вестника, в който криех сигнала и му казах:
— Д-р Писалев, имам нещо за четене тук, мисля, че ще ви заинтересува. И вие сте споменат.
Той повдигна вежди, може би си помисли, че е някаква статия. Преди години някакъв вестник публикува гневно писмо-оплакване от съпругата на наш болен под заглавие „Черни души в бели престилки“. Извадих сигнала, свих го на руло и му го подадох:
— Прегледайте това в кабинета си, не е спешно, после ще си го прибера.
След половин час д-р Писалев ме извика по телефона в кабинета си. Отидох. Седеше на бюрото си, беше свалил очилата си и разтриваше уморените си очи.
— Поздравявам те, Ани — направо започна той. — Много хубаво си го написала.
— Какво мислите, че ще последва сега?
— Ами като четях, си мислех, че първо ще изхвърчи инж. Фонев, а може и шефът след него. Но може и да греша. Вероятно ще те подгонят. Готви се!
— За какво да се готвя? Те да направят проверка. Всичко е само факти, има изследвания на болните.