Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Френско гадже е Лъкито, грешка няма!

Аз също се присъединих към закачките:

— Как така отслабна? Я давай рецептата!

— Секс — преди, по време и след всяко хранене! — това беше известна шега, но винаги се приемаше с бурни смехове и изписквания.

Влязохме в залите. Бях в голямата. По едно време излязох за малко да говоря със старшата. Намерих я в кабинета й, цигарата в устата, купчини листи по бюрото, пише нещо, виждам я, че е заета и малко нещо изнервена. Помолих я да ми махне смените с чужденците. Желаещи да ги вземат имаше предостатъчно. Очаквах да ме попита защо и тогава да й покажа сигнала. Не ме попита и аз не посмях да й развалям настроението. В края на краищата от нея нищо не зависеше, така си мислех тогава.

Следобеда д-р Писалев постоя с нас в залата. Говорехме си смешки, като например:

— Вие знаете ли как сбърках по телефона майката на Анито с нея? — подхвана д-р Писалев разказ за една стара история, която се разказваше отново, когато дойдеха нови сестри, тоест свежи слушатели.

Сестрите се засмяха. Аз вметнах, преди още да е започнал разказа:

— После майка ми само ходеше подире ми и питаше, кой е този лекар, женен ли е, откъде е, такива работи. Че ако и да сме женени, какво толкова, да не ни е газил трамвай, я! — последната забележка винаги предизвикваше смях и разпалваше интереса на слушателите.

Д-р Писалев разказа историята. Нищо особено. Гласът ми е същият, като на майка ми и той, значи, ме сбърква с нея, като се обажда на нашите един ден, когато бях на разположение и оставих техния телефон, понеже бях отишла да се видим — неделя беше, ден за семейството. За беда, не започнал малко по-официално, ами направо:

— Ани, бързо идвай в болницата, че ми се ходи по сексуална нужда.

Това за сексуалната нужда си беше отделенска шега. Дежурният лекар, като си лягаше нощно време, казваше, примерно:

— Е, хайде аз да вървя да положа морна трътка. Ще ме търсите, само ако ви се доходи по сексуална нужда.

По едно време д-р Писалев тръгна да се прибира в кабинета си. Догоних го в коридора, като държах в ръка вестника, в който криех сигнала и му казах:

— Д-р Писалев, имам нещо за четене тук, мисля, че ще ви заинтересува. И вие сте споменат.

Той повдигна вежди, може би си помисли, че е някаква статия. Преди години някакъв вестник публикува гневно писмо-оплакване от съпругата на наш болен под заглавие „Черни души в бели престилки“. Извадих сигнала, свих го на руло и му го подадох:

— Прегледайте това в кабинета си, не е спешно, после ще си го прибера.

След половин час д-р Писалев ме извика по телефона в кабинета си. Отидох. Седеше на бюрото си, беше свалил очилата си и разтриваше уморените си очи.

— Поздравявам те, Ани — направо започна той. — Много хубаво си го написала.

— Какво мислите, че ще последва сега?

— Ами като четях, си мислех, че първо ще изхвърчи инж. Фонев, а може и шефът след него. Но може и да греша. Вероятно ще те подгонят. Готви се!

— За какво да се готвя? Те да направят проверка. Всичко е само факти, има изследвания на болните.