Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
На другия ден групата от Израел се диализира, разделена на две — едната част вечерта докъм полунощ, другата от полунощ до 4:00 ч. сутринта на 28-ми май. А на всички наши болни и целия персонал се взе кръв за СПИН, хепатит В и хепатит С без никакви формалности, тоест без бележки в два-три екземпляра от личните лекари. Направихме само общи списъци с номера и имена. Разговорът с главния като че ли не беше минал напразно.
Един ваш въпрос остана без отговор по време на разговора ни, г-н директор. Тогава не ви отговорих, макар че този въпрос беше много интересен:
— Защо никой друг не подаде сигнал? Вие за най-умната ли се мислите, за най-компетентната ли, какво?
Използвам тази книга, за да отговоря и на този ваш въпрос, г-н директор. Нито съм най-умната в нашето отделение, нито съм най-компетентната. Всички мои колеги бяха наясно, че има нещо мътно и кърваво около това довеждане на чужденците при нас. Говорих с няколко души, преди да седна да пиша сигнала. Д-р Станчев почти успя да ме убеди да не подавам никакъв сигнал. Не защото всичко е наред, обаче, и няма опасност от заразяване на чужденците с хепатит в нашето отделение. А защото 36 000 лева щели да влязат в болницата.
— Трябва да го направим, Ани, това са най-малко 36 000 лева. Тези пари ще влязат в болницата. Нали знаеш, че е потънала в дългове?
Д-р Станчев потвърди „страхотната“ си интелигентност, страхотна според оценката на дипломантката по здравен мениджмънт. Той все пак най-добре аргументира отговора си. Останалите колеги също се опитаха да ме разубедят и също не защото всичко е наред. Доводите им бяха най-различни, но могат да се обобщят чрез следните няколко поговорки:
Кроткото агънце от две майки бозае.
Кучето си лае, керванът си върви.
Преклонена главичка остра сабя не сече.
Да би мирно седяло, не би чудо видяло.
Тези поговорки казват самата истина. Извлечени са от живота и опита на безброй поколения, родени от български майки юнашки, обитавали българската земя хубава и лягали едно подир друго в нея — безмълвни като заобикалящите ги пръст и камъни. Рано или късно навеки замлъкват дори тези, които приживе доста са лаели по кервана. Идните векове може би ще добавят към съкровищницата на народната мъдрост още една поговорка:
Сама патка й шатват главата.
Не се вслушах в народната мъдрост, не се вслушах, вай-вай, затова си загубих работата като сестра. Причината да не се вслушам не беше само една, беше комплексна както се казва и именно този комплекс от причини се опитвам да изложа и обясня сега, без да се страхувам от друго, освен че може да не успея да си довърша книгата (но и този страх понамаля вече). Опитвам се да потърся не само закономерните връзки между събитията, но и съдбоносните съвпадения, защото, ако сте забелязали, събитията в живота ни не винаги могат да се обяснят само по пътя на логиката. Случва се нещо непоправимо — раздяла с любим, например, или развод, или друго такова нещо. И започваме да се питаме:
— Как стана така, че загубих любимия си? Защо се разведох с мъжа си? — и се ровим из паметта си и търсим причината. Оказва се, че много пъти е ставало нещо дребно, преди да се случи непоправимото. И ако наистина съжаляваме, че сме загубили любимия или че сме се развели, се връщаме с мазохистична наслада към поредицата от дребни случки и въздишаме:
— Ах, ако не бях направила така и така оня път, може би нямаше да се случи! Ах, ако не му бях казала това и това, може би и досега щяхме да бъдем заедно!
По някое време стигаме до някое съдбоносно съвпадение:
— Ох, да не се бях връщала вкъщи еди-кога си, нямаше да ги сваря на калъп! Ама на, бях си забравила нещо и се върнах — съдба!
— Съдба е, сестро — ще каже другата, която слуша, — има съдба, да знаеш! Дай да видим какво пише за днес в хороскопа.
Да, има съдба. Има и пророчески сънища, да знаете. Аз, например, като се хванах да пиша тая книга, знаете си какъв сън сънувах, сестрици? Яви ми някакво божество, сякаш че беше еврейско — дип че те имат сал един бог, нали са родоначалници на монотеизма — и да вземе това странно божество да ми каже, ама няма да повярвате! Казва ми:
— Пиши, пиши, да се знае как си се мъчила да спасиш израелците!
Пък и числото им — 13! Фатално число! Всичко, дето ви го разправям, е чиста истина. Честен кръст, ако ви лъжа нещо!
Две-три седмици по-късно получих отговор от министерството на здравеопазването по пощата, в който се твърдеше, че всичко е било наред с диализирането на чужденците в нашето отделение, че те са постъпили на лечение по договор, сключен между изпълнителния директор на болницата и проф. Фонев. Към отговора беше приложен въпросният договор. Там фигурираха само 16 белгийци. Нямаше никакви евреи. В първия момент ми се стори, че съм попаднала в някаква паралелна действителност, в която никаква група от Израел не е стъпвала в нашето отделение. Не е имало никаква диализа в потайна доба на 27-ми срещу 28-ми май. Изобщо — забрави за подобни пациенти. Няма ги — толкова! Но аз не вярвам в хороскопи, пророчески сънища и преминаване в паралелна реалност (без да си починал надлежно преди това), затова в следващия момент ми се дощя да викна: