Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Не е лошо! — промълви Митрева, щом чу за парите, и веднага забрави за заразените апарати, аз поне повече не я чух да говори за епидемиологичен риск.
Предния ден или по-предния за кой ли път бяхме обсъждали въпроса за нашите изследвания за хепатит С. Няколко сестри бяхме изпратили кръв до лабораторията на ХЕИ с бележки от личните си лекари, но резултати не получихме. Бяха се изгубили някъде по пътя. Тогава Дичева беше извисила възмутен глас, гледайки старшата право в очите:
— Какво стана с нашите резултати от хепатита? Не се ли откриха? Това на нищо не прилича! ХЕИ-то прибра парите от Здравната каса, а нищо не свърши.
Старшата пак започна да се оправдава, че все питала, ама оттам все нищо не знаели. Тогава аз се обадих:
— Права е Дичева! Това на нищо не прилича, така си е!
Никога не съм била инициатор на скандали. И сега, при съобщението за пристигащите чужденци, не можах да реагирам първа, но след като чух мненията на колежките, отидох при старшата и я заговорих:
— Знаеш ли какво, мисля си за тия чужденци. Те хубаво плащат, ама да не излезе накрая, че си плащат, за да ги заразим?
— Ани, недей да говориш така. Ще подберем апаратите, ще се дезинфекцират основно, каквото можем, ще го направим.
— Е, да, ама аз четох някъде, че имало скрити места вътре в апаратите, дето никаква дезинфекция не достига.
— Недей да мислиш за тези неща. Не е наша работа, решили са го отгоре. На тебе ще сложа най-много платени дежурства, защото си опитна и знаеш чужди езици.
— Те в Белгия не говорят английски, пък моят френски е колкото да си изпрося боя. А, знам малко иврит! „Мазал тов!“ знаеш ли к’во е? Нещо като „Сполука!“ Гинчето, Гинчето сложи при евреите, тя е работила в Израел.
Старшата се усмихна развеселена и се зае да прави график на допълнителните смени.
Видях графика на по-следващия ден сутринта, точно в деня, когато дойдоха първите осем белгийци. Беше направен на отделен, хвърчащ лист. Аз имах четири смени. Останалите избрани да обслужват чужденците — по една-две. Нищо не казах, тъкмо излизах от нощно и още не бях решила да подавам сигнал.
Вечерта на това нощно дежурство бях говорила с д-р Станчев и колежките, дежурни по полунощ. Д-р Станчев беше на компютъра в кабинета на секретарката, когато почуках и си показах главата през открехнатата врата.
— Д-р Станчев, може ли за малко?
— Влез, Ани, кажи какво има.
Тъй и тъй, казвам му, че всички говорим само за тия чужденци.
— Аз до тази вечер не знаех, че утре пристигат. Изобщо не ни оставиха време да обсъдим положението — казах аз.
— Да, много набързо стана. Аз също не знаех. Вие какво си говорите, сестрите?
— Ами, че може да ги заразим и да стане международен скандал. Като в Либия. Не е ли опасно да ги диализираме на нашите апарати? Нямаме нито един гарантирано чист. Те дали знаят къде идват?
— По принцип, Ани, на запад много добре знаят, че в Румъния и в България има много хепатит. За диализните центрове говоря. — Да, де, вметнах аз. — Значи са си направили сметката — заключи д-р Станчев.
— Хубаво, ама ако стане нещо, после нас ще изкарат виновни. Изпълнителите, де, нали? Нашите в Либия как ги затвориха? Да не би те да са били виновни?
— Може и да са били.
— Д-р Станчев! Нашите са невинни! Кой знае какво са им нареждали отгоре, само че после ония си измиват ръцете с нас, изпълнителите. — Само няколко дни след този разговор по телевизията щяха да съобщят, че международна експертна комисия е оневинила нашите медици, доказвайки, че епидемията от СПИН е съществувала в болницата цяла година, преди българите да започнат работа там.
— Права си, същото съм го си мислел. Изпълнителите, обаче, също носят известна отговорност.
— Аз мисля да се откажа от смените с чужденците. Даже се чудя дали не трябва да алармирам някъде какво става при нас?
— Абе то и аз мислех да се откажа, обаче са ме сложили първи мен, утре до обяд. Утре оставам да ги посрещам. Няма кой да ми го вземе. Виж какво, няма смисъл да се обаждаш. Щом са решили, ще стане.
— Така си е. Нас кой ни пита…
— Трябва да го направим, Ани, това са най-малко 36 000 лева. Тези пари ще влязат в болницата. Нали знаеш, че е потънала в дългове? Пък и за нас ще има.
— Хм, не съм за трийсет лева — вметнах аз, — може да ми излязат през носа после.
— Може и да не се заразят, то не става толкова лесно. Всичко е божа работа. Но с тия наш’те батаци като нищо може да ни цъфне и някой СПИН, ако вземем да ги изследваме всичките.
— Сакън! Само той ни липсваше! — засмях се аз. Той също се засмя.
— Знаеш ли какво може да ти дойде на главата! Професия!
— Едно време ги изследвахме на три месеца, най-редовно.