Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Щеше да го матира след четири-пет хода, ето защо не намери друг изход, освен да събори своя цар с показалеца и да смотолеви едно „честито“. И макар да му се щеше да измънка някое оправдание, нещо му подсказваше, че това само ще влоши нещата. Някак предугаждаше, че загубата му не е последица от няколко злощастни обстоятелства, и неволно изпита страх. Коя, по дяволите, беше тя?
Предпазливо я погледна в очите и си даде сметка, че вече не изглежда като вкисната и леко неуверена кранта. Сега му се стори ледена — хищник, който наблюдава плячката си, при което го прониза крайно неприятното усещане, че загубата на шахматната дъска е само началото на нещо далеч по-ужасно. Хвърли поглед към вратата.
— Никъде няма да ходиш — каза тя.
— Коя си ти? — отвърна той.
— Не е важно.
— И не сме се виждали преди?
— Не и директно.
— Но почти, а?
— Виждали сме се в кошмарите ти, Арвид.
— Майтапиш ли се?
— Не особено.
— И какво имаш предвид?
— Какво според теб?
— Че откъде бих могъл да знам?
Недоумяваше защо е толкова изплашен.
— Франс Балдер е бил убит нощес — продължи тя монотонно.
— О… да… прочетох.
Изпелтечи думите.
— Ужас, а?
— Наистина.
— Особено за теб, нали?
— Защо да е особено ужасно за мен?
— Защото ти го предаде, Арвид. Лепна му целувката на Юда.
Тялото му се вледени.
— Дрънкаш врели-некипели — измънка.
— Съвсем не. Хакнах твоя компютър и разбих криптирането, много добре го видях. И знаеш ли какво? — продължи тя.
Дъхът му секна.
— Убедена съм, че тази сутрин си се събудил, питайки се дали имаш вина за смъртта му. Тук мога да ти помогна. Имаш. Ако не беше толкова алчен и озлобен, и жалък, и не бе продал технологията му на „Солифон“, днес Франс Балдер щеше да бъде жив, и трябва да те предупредя, че това ме вбесява, Арвид. Ще ти причиня страшни мъки. За начало, като те подложа на същото, което са били принудени да изтърпят жените, дето ги намираш из интернет.
— Да не си откачила?
— Навярно да, малко — отвърна тя. — Смущение в емпатията. Прекомерна агресивност. Нещо такова.
Сграбчи ръката му със сила, която го накара да обезумее от страх.
— Та, честно казано, Арвид, работата не отива на хубаво. И знаеш ли какво правя в момента? Знаеш ли защо изглеждам толкова разсеяна? — продължи тя.
— Не.
— Седя си тук и опитвам да измисля какво да сторя с теб. Мисля си за чисто библейско страдание. Затова съм малко отнесена.
— Какво искаш?
— Да си отмъстя — не стана ли ясно досега?
— Плещиш глупости.
— Ни най-малко, и ми се струва, че ти също го знаеш. Факт е обаче, че има изход.
— Какво да направя?
Той не разбираше защо го каза. Какво да направя? Беше съгласие, капитулация, та се замисли да си върне думите обратно, да я притисне и да провери дали изобщо разполага с доказателства, или просто блъфира. Но не му се удаде и едва впоследствие проумя, че не беше само заради заплахите ѝ, нито дори заради страшната сила на ръцете ѝ.
Причината бе партията шах и жертвата на царицата. Бе изпаднал в шок от това и нещо в подсъзнанието му подсказваше, че момиче, което играе по подобен начин, трябва да има доказателства за неговите тайни.
— Какво да направя? — повтори той.
— Ще ме последваш навън, а после ще ми разкажеш, Арвид. Ще ми разкажеш какво точно стана, когато продаде Франс Балдер.
— Това е чудо — заяви Ян Бублански.
Комисарят стоеше в кухнята на Хана Балдер и изучаваше смачканата рисунка, която Микаел Блумквист бе изровил от боклука.
— Не преувеличавай — обади се Соня Мудиг, която стоеше плътно до него и, разбира се, имаше право.
Все пак не беше нищо повече от няколко шахматни квадрата на лист хартия и точно както Микаел бе отбелязал по телефона, в творбата имаше нещо математическо, сякаш момчето се вълнуваше повече от геометрията на квадратите и умножението им в огледалата, отколкото от заплашителната сянка отгоре. При все това Бублански държеше на своето. Нееднократно му се бе налагало да слуша колко слабоумен бил Аугуст Балдер и колко пренебрежима би била помощта му. А ето че момчето бе нарисувало скица, която вдъхваше на Бублански повече надежда от каквото и да било в разследването, трогваше го и подсилваше отколешното му убеждение, че човек не бива да подценява никого, нито да затъва в предразсъдъци.