Магическо кралство за продан. Продадено

И едва тогава осъзна какво прави. Започваше да се предава, започваше да гледа на себе си като на мъртвец.

Обзе го срам. Веднага си върна онази желязна непоколебимост, с която бе преживял толкова много битки. Закле се, че няма да се предаде, че ще спечели и тази битка.

Усмихна се горчиво. Само ако знаеше как.

Двете познати му, подобни на пор, лица отново се мернаха пред погледа му.

— Помислите ли вече, ваше величество? — попита Филип.

— Да, решихте ли кога ще тръгнем, ваше величество? — попита Сот.

Бен въздъхна.

— Сега обмислям това — увери ги той. Часовете се изнизваха, мина полунощ и скалните тролове започнаха да се оттеглят за сън. Неколцина останаха на пост, за да поддържат пещите и наблюдателните огньове, но останалите се скриха в своите каменни пристройки. Куестър и Абърнати заспаха. Повечето от гони гномите също. Филип и Сот се сгушиха в краката му. Само коболдите останаха будни заедно с Бен. Те полегнаха настрани, като не можеха да седнат, и го наблюдаваха с тесните си очички, оголили белите си зъби в онези усмивки, от които човек можеше да полудее. Бен им се усмихна в отговор веднъж дваж — това бяха малки верни създания, той им се възхищаваше и съжаляваше, че ги е въвлякъл в тази каша. Съжаляваше, че въвлече всички им в тази каша.

Наближаваше утро, когато усети как една ръка леко го докосна по лицето. Беше задрямъл и се стресна. Мъгла и дим бяха надвиснали като покров над долината. Сенките на огньовете се гонеха сред мъглата като червени и черни призраци. Въздухът бе прохладен, огньовете ниски.

— Бен?

Той се огледа и видя Уилоу. Свеждаше се над него, сгушила се до стълба. Крехкото й тяло бе в дрехи в тъмноземлист цвят, а лицето и косите й бяха скрити под едно наметало с качулка. Той невярващо примигна с очи, като предположи, че това е някакъв недосънуван сън.

— Бен? — повтори тя и морскозелените й очи се взряха в него изпод качулката. — Добре ли си?

Той механично кимна. Уилоу не беше видение.

— Как ме намери? — прошепна той.

— Проследих те — дойде тя по близо. Лицето й бе на няколко сантиметра от неговото и изящните й черти вече ясно се виждаха. Беше невероятно красива. — Нали ти казах, че ти принадлежа Бен, не ми ли повярва?

— Въпроса не е в това дали ти вярвам, Уилоу — опита се да обясни той. — Ти не можеш да ми принадлежиш, на мен никой не може да ми принадлежи.

Тя тръсна глава решително.

— Така трябва, Бел. Решено е много отдавна, защо не искаш да разбереш?

Той се почувства безпомощен. Спомни си я гола сред водите на Ирилин, спомни си и как се бе преобразила в онова криво дърво между боровете. Тя едновременно го вълнуваше и отблъскваше и той не можеше да разбере тези смесени чувства.

— Защо си тук? — попита объркан той.

— За да те освободя — веднага му отвърна тя. Измъкна изпод наметалото си връзка метални ключове. — Трябваше да ме поискаш от баща ми, Бен. Той щеше да ми даде благословията си, ако я беше поискал, а така бях принудена да избягам. Сега вече не мога да се върна обратно.

— Какво искаш да кажеш?

Тя започна да пробва ключовете в ключалките на белезниците един подир друг.