Магическо кралство за продан. Продадено

Пое си дълбоко дъх и се опита да овладее чувствата, които бе събудило у него дори само името й на корицата на каталога. Беше глупаво. Нищо не можеше да му я върне. Нищо не можеше да промени случилото се.

Той вдигна очи и се загледа в тъмния квадрат на празната пощенска кутия. Спомни си как му бяха съобщили, че е пострадала. Върнал се бе току-що от съда, от предварителното следствие по случая с микролабораторията, който водеше със стария Уилсън Фринк и синовете му. Седеше в кабинета си и мислеше как да убеди своя опонент, адвоката Бейтс, че е във взаимен интерес да постигнат съгласие. В този момент иззвъня телефонът. Ани бе претърпяла злополука на „Кенеди“ и се намираше в критично състояние в „Сент Джуд“. Дали не би могъл да пристигне веднага…?

Бен разтърси глава. Още чуваше гласа на доктора, който му разказа за станалото. Този глас звучеше толкова равно и разсъдъчно. Веднага разбра, че Ани умираше. Разбра го на минутата. Пристигна в болницата, след като тя бе починала. Бебето също. Ани беше бременна едва в третия месец.

— Господин Холидей?

Бен стреснато вдигна очи. Джордж, портиерът, го гледаше иззад бюрото на пропуска.

— Добре ли сте, господине?

Той кимна и се насили да се усмихне.

— Да, просто се бях замислил.

Бен затвори кутията, напъха цялата поща с изключение на каталога в джоба на палтото си и, все още стиснал Книгата на желанията с две ръце, приближи към асансьорите на партера. Бе свикнал да се овладява на момента, което се дължеше на практиката му като адвокат.

— Студен ден — вметна Джордж и хвърли поглед към сумрака навън. — Сурова зима ще бъде, казват, че щяло да има много сняг. Като преди няколко години.

— Май така изглежда — Бен едва го чуваше, отново впил поглед в каталога. Ани винаги се бе радвала на Коледната книга на желанията. Обичаше да му чете по-странните обяви и си измисляше цели истории за хората, които биха купили подобни неща.

Натисна копчето на асансьора и вратата веднага се отвори.

— Приятна вечер, господине — извика Джордж подире му.

Бен се изкачи с асансьора до мансардния си апартамент, смъкна връхното си палто и влезе в хола, все още стискайки каталога в ръце. Сенките пълзяха по мебелите и шареха по килима и стените, но той не запали осветлението и застана неподвижен пред прозорците, които гледаха към покривите и сградите на града. Светлините проблясваха в здрача на вечерта, далечни и самотни, а всяка от тях носеше отделен живот, откъснат от хилядите други.

Толкова дълго живеем сами, помисли си той. Не е ли странно това?

Отново се загледа в каталога. Защо ли го изпращаха до Ани? Защо трябваше да има компании, които продължават да си изпращат пощенските и експресни пратки, каталозите си и бог знае още какво на хора, отдавна починали и погребани? Та те нарушаваха личната неприкосновеност на тези хора. Те им нанасяха оскърбление. Нима компаниите не обновяваха адресните си списъци? Или просто не искаха да се примирят, че са загубили някой купувач?