Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Здрасти — рече той. — Тъкмо си говорихме за теб. Искаме да те разпитаме отново час по-скоро.
— Няма проблем, разбира се. Сега обаче имам по-спешна новина. Свидетелят, Аугуст Балдер, е савант — каза Микаел Блумквист.
— Какво?
— Момче, което навярно е сериозно увредено, но въпреки това притежава една изключителна дарба. Рисува като истински майстор със забележителна математическа прецизност. Видяхте ли рисунките на светофара, които бяха на кухненската маса в Салтшобаден?
— Да, съвсем бегло. Искаш да кажеш, че не са дело на Франс Балдер?
— Не, не са. На момчето са.
— Изглеждаха като удивително зрели творби.
— Ала тъкмо той ги е нарисувал, а този предобед е седнал и е прерисувал шахматните квадрати на пода в спалнята на Балдер, е, не само тях. Нарисувал е и лъч светлина, и сянка. Аз лично смятам, че това са сянката на извършителя и светлината от неговия челник. Засега обаче не е възможно да се каже нищо със сигурност. Момчето е било прекъснато, докато работи.
— Майтапиш ли се с мен?
— Въобще не е време за шеги.
— Откъде би могъл да знаеш това?
— В дома на майката съм, Хана Балдер, на „Туршгатан“, гледам рисунката. Момчето обаче вече не е тук. Той е в… — журналистът май се колебаеше.
— Не искам да разказвам повече по телефона — прибави той.
— Спомена, че момчето е било прекъснато, докато рисувало?
— Някакъв психолог му забранил да рисува повече.
— Как е възможно някой да забрани нещо подобно?
— Навярно не е схванал какво изобразяват рисунките. В представите му това е било просто компулсивен акт. Бих ви препоръчал да изпратите тук хора на мига. Получихте си свидетеля.
— Идваме начаса. Така ще имаме възможност да поговорим още малко и с теб.
— За съжаление, аз си тръгвам. Трябва да се върна в редакцията.
— Бих предпочел да поостанеш малко, но разбирам. И слушай…
— Да?
— Благодаря!
Ян Бублански затвори и излезе, за да информира цялата група — нещо, което, както щеше да се окаже по-късно, беше грешка.
Глава 15.
21 ноември
Лисбет Саландер се намираше в клуба по шахмат „Раукер“ на „Хелсингегатан“. Нямаше особено желание да играе. Болеше я глава. Обаче беше ловувала през целия ден и ловът я бе довел тук. Когато разбра, че Франс Балдер е бил предаден от своите, тя му обеща да остави неговия предател на мира. Стратегията не ѝ харесваше, но удържа на думата си и едва след убийството се сметна за освободена от обещанието.
Сега щеше да продължи по своя си начин. Но не беше толкова лесно. Арвид Вранге не си беше у дома, а тя не желаеше да му се обажда — искаше по-скоро да удари като гръм в живота му, ето защо бе обикаляла улиците и се бе оглеждала, с качулката на анорака, нахлузена върху главата. Арвид водеше живот на търтей, ала точно както при другите търтей, в графика му съществуваше някаква регулярност, та чрез снимките, които бе качил в инстаграм и фейсбук, Лисбет все пак успя да се сдобие с немалко опорни точки: „Риш“ на улица „Бирьер Ярлсгатан“ и „Театралният грил“ на улица „Нюбругатан“, клубът по шахмат „Раукер“ и „Кафе Риторно“ на улица „Уденгатан“ и още доста места, плюс стрелбищния комплекс на „Фридхемсгатан“ и адресите на две приятелки. Откакто за последен път го бе прихващала на радара си, Арвид Вранге се бе променил.
Не само беше отмил нърдското във външния си вид. И моралът му бе спаднал. Лисбет определено не беше експерт по психология, но все пак успя да констатира, че първата голяма простъпка бе довела до цяла поредица нови. Арвид вече не беше амбициозен и жаден за знания студент. Сега сърфираше из порносайтове на границата със злоупотребата и купуваше секс онлайн, яростен секс. Две или три от жените впоследствие бяха заплашили да подадат жалба срещу него.
Вместо от компютърни игри и изследвания на изкуствения интелект, сега се интересуваше от проститутки и пияници в центъра на града. Очевидно момчето имаше доста пари. Очевидно имаше и доста проблеми. Тази сутрин бе потърсил в Гугъл „Защита на свидетели, Швеция“, а това, разбира се, беше непредпазливо. Макар вече да не поддържаше връзка със „Солифон“, поне не и от своя компютър, със сигурност го държаха под наблюдение. Всичко друго би било непрофесионално. Навярно вече нещо се пропукваше под новата светска повърхност, а това, разбира се, беше хубаво. Пасваше на целта ѝ, та когато отново се обади в клуба по шахмат — шахът изглежда бе единствената връзка с прежния му живот, получи неочакваното известие, че Арвид Вранге току-що е пристигнал.
Ето защо сега се спусна по стъпалцата на „Хелсингегатан“ и продължи по някакъв коридор към сиво, похабено помещение, където любители на този спорт, главно възрастни мъже, висяха над шахматните дъски. Атмосферата бе сънлива и никой не я забеляза, нито постави под въпрос присъствието ѝ. Всички бяха заети със заниманието си и се чуваше единствено щракането на шахматните часовници и някоя единична ругатня. По стените имаше снимки на Каспаров, Магнус Карлсен и Боби Фишер, и дори на един съвсем млад пъпчив Арвид Вранге, който играеше срещу звездата на шахмата Юдит Полгар.