Дявол под прикритие

— Аха — съгласи се Киър, гледайки мрачно тълпата около тях.

— Оживлението в Лондон винаги кара семейното имение в Хемпшир да изглежда скучно и тихо. Човек няма какво да прави, освен да лови риба, да ходи на лов, или да се разхожда из провинцията.

Киър почти се усмихна на това, като си помисли, че тя току-що е описала идеалния му ден.

— Често ли се връщате там? — попита той.

— Не много често, след… ами, след като се наложи да управлявам „Стърлинг Ентърпрайсис“. За щастие, семейството ми идва в Лондон непрекъснато. — Те се приближиха до едно магазинче за пайове и тя възкликна: — Ето че пристигнахме!

Редовните посетители се бяха наредили пред входа, а опашката се виеше по тротоара. Апетитни аромати на гореща коричка на сладкиши и пълнежи от телешка кайма или подсладени плодове се носеха от вратата.

— Това е едно от любимите ми места! — каза Мерит. — Лекарката поддържа мястото чисто и винаги използва добри съставки. — Тя прецени събралата се тълпа и леко се намръщи. — Досадно. Опашката е прекалено дълга.

— Сигурна ли сте… — започна Киър, погледът му беше прикован към малките пайове, които клиентите изнасяха. Всеки пай с ронливо капаче, пробито отгоре, за да изпуска ароматна пара, беше сгушено в собствена парафинирана кутия от картон. Можеше да изяде дузина от тях, включително с кутиите.

— Ще ви заведа до една сергия за храна, където ще намерим нещо много по-бързо — каза Мерит и закрачи целеустремено по улицата.

Те минаха покрай предложения, изложени на сковани набързо щандове и маси… пудинги, нарязано говеждо месо, варени яйца, хартиени черпаци, пълни с кисели краставички, маслини, солени ядки или горещ зелен грах, лъскав от мазнината на бекона. Имаше печени картофи, увити във восъчна хартия, хрупкави парченца пържена риба, пушени стриди, покрити със сол и конуси от карамелизирани захаросани плодове, или топчета, пълни с бренди. Само няколко минути по-рано Киър беше готов да пренебрегне глада си заради по-важни грижи. Сега обаче, когато беше заобиколен от такова изобилие от храна, празният му стомах го информира, че няма да се случи нищо друго, докато не го напълни.

Мерит се спря пред щанд със сандвичи, хляб и масло, и торти.

— Добър вечер, милейди — поздрави я продавачът и докосна уважително ръба на шапката си.

— Господин Гамп — кимна тя сърдечно. — Доведох този господин да опита най-добрия сандвич с шунка в Лондон.

— Пушена хемпширска шунка, това е тайната — каза гордо стопанинът, докато изваждаше една картонена кутия. — Освен това госпожата сама пече хляба. С квас, за да стане мек и сладък. — Той сръчно наряза един от сандвичите на триъгълници върху дъската. Дебелите филии хляб бяха пълни с купчина нарязана шунка и слой кресон.

— Колко? — попита Киър, преглъщайки мъчително при вида им.

— За два пенса ще получите сандвич и халба бира — отговори Гамп.

Това беше два пъти по-скъпо, отколкото ако го купуваше в Айли. Киър подаде парите без да спори. След като сложи тържествено опакования сандвич в кутия, Гамп добави туршия и отделно парче кейк с касис, и каза на Мерит:

— Бонус за всеки ваш приятел, милейди.

Тя му се усмихна лъчезарно:

— Много сте мил, господин Гамп.

Киър отиде с Мерит до един щанд под стрехите на солидна сграда, където той се зае да унищожава храната. Обикновено щеше да се чувства неловко да яде пред една дама — най-малкото на улица, — но беше прекалено гладен, за да го е грижа.

След като приключи сандвича си и пресуши бирата, Киър се изпълни с нова енергия. Имаше чувството, че може да пренесе сам всяко буре от пратката.

Той отиде да пусне празната халба в коша под щанда на Гамп и призна пред Мерит:

— Сега можете да заявите: „Нали ви казах!“, и ще бъдете права.

Тя се засмя.

— Никога не казвам: „нали ви казах“! Това не помага, а и никой не обича да го чуе.

По бузите й танцуваха петна светлина, разпръсквани от близките перфорирани железни печки на сергията. Това я караше да искри като създание от шотландска легенда. В тези истории красивите жени често биваха изобразявани като опасни: преобразени във воден дух или вещица, за да хванат нещастния мъж и да го отведат до съдбата му. Без бягство, без милост. Като малко момче Киър винаги се чудеше защо мъжете не са се опитвали да устоят.