Дявол под прикритие

Тя го зачака да отстъпи назад. Но той не го направи. Не можеше да си спомни кога е стояла толкова близо до мъж, че да усети допира на дъха му върху кожата си.

В тишината витаеше въпрос.

Изкушението да го докосне беше толкова непреодолимо, за да му устои. Бавно, почти плахо тя стигна до обраслата му с брада челюст.

Стомахът й се сви и се почувства странно безтегловна, сякаш подът под краката й изведнъж беше изчезнал.

Илюзията изглеждаше толкова истинска, че тя хвана инстинктивно ръцете му, мускулите му се опънаха под мокрия плат на ризата му. Мерит погледна в очите му, към изгарящото бледосиньо на най-горещия пламък.

Докосването й бе пришпорило дишането му в нов, накъсан ритъм.

— Милейди — произнесе той рязко, — сега ще разчитам на вашия здрав разум. Защото в момента аз нямам такъв.

Устата на Мерит беше пресъхнала. Привличането пулсираше през нея, карайки пръстите й да се свиват ритмично върху ръцете му, като месене на котешки лапи.

— А-ами честта на Шотландия? — успя да попита тя.

Главата му се спусна по-ниско и тя усети докосването на устните му и грапавото кадифе на брадата му срещу челото си. Еротично усещане, едновременно грубо и гладко. Тя затвори очи и се подпря на мивката.

— Проблемът е… че шотландците имат слабост. — Мърморенето му премина през кожата й и прозвънна в тялото й, сякаш гръбначният й стълб бе заменен от струна на цигулка.

— Така ли?

— Да… към хубави тъмнокоси момичета, които се опитват да ги командват.

— Но аз не… — възрази тя слабо и почувства извивката на усмивката му.

— Човек знае кога го командват.

Те стояха заедно, неподвижни, той — наведен над нея, подпрял ръце от двете й страни.

Тялото му беше толкова близо, толкова едро и силно. Искаше й се да изследва мъжкия терен, очертавайки всеки твърд сантиметър с уста и ръце. Шокира я колко силно го желаеше. След смъртта на Джошуа тези нужди бяха оставени настрана.

Но нещо в Макрей правеше невъзможно да ги игнорира повече.

Той внимателно стисна брадичката й и я повдигна нагоре. Кръвта й препускаше. Той се втренчи в нея напрегнато, очите му светеха с проблясъци на скреж и огън.

Когато заговори, приглушеният му глас беше напоен с горчив хумор.

— Ще се справите, момиче. Аз ще отида да се измия, тъй като и без това започнахте да приготвяте водата за мен. Колкото до вас… не мърдайте. Не докосвайте нищо. Защото се съмнявам, че една дама би искала да види дръвник като мен да напира да бъдат заедно.

Което, помисли си Мерит смаяно, показва колко малко познава дамите.

Макрей изпомпи още вода в каната и я занесе в спалнята.

Когато влезе в съседната стая, Мерит взе парцала да избърше локвите на пода. При звуците от съседната стая — дрънкането на порцелановата мивка, многократното плискане на вода, четкане и търкане — въображението й се развихри. Тя се опита да се разсее като подреди кухнята.

— Къде са отседнали вашите хора? — попита накрая тя, изтръсквайки мократа кърпа.

— Взеха си стаи в крайбрежната механа — отвърна той.

— Да накарам ли някой да занесе вещите им там?

— Не, те го направиха сами, когато шлепът акостира и вечеряха в кръчмата. Бяха изгладнели до смърт.

— А вие? — Тя протегна ръка, за да затвори завесите над прозореца близо до мивката.

— Това може да почака до утре.

Мерит понечи да отговори, но замръзна, ръката й увисна във въздуха. Прозорецът беше разположен така, че отразяваше отвора към съседната стая със забележителна яснота.

Голата фигура на Киър Макрей се отрази в стъклото, когато той прекоси спалнята.

Тя усети как едновременно пламва и изстива, когато той се наведе да извади панталон от кожения сандък. Движенията му бяха спокойни, грациозни, издаващи стаена сила, а това тяло…

— Ще работите през нощта, без да сте вечеряли? — чу се тя да пита.

… с дългите стегнати мускули и сухожилия…