Дявол под прикритие
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: „Рейвънел“ #7
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: ЕРГОН
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Дявол под прикритие». Краткое содержание книги:
— Добре съм — каза той.
… беше великолепно. Въплътена фантазия. Да не споменаваме колко надарен.
О, това беше под нивото й, да гледа гол мъж. Нямаше ли достойнство? Нямаше ли благоприличие? Трябваше да спре, преди да я е хванал. Като откъсна поглед с усилие, тя се помъчи да продължи разговора.
— Щяхте да работите по-ефективно, ако не бяхте слаб от глад — провикна се тя.
Отговорът от другата страна дойде леко приглушен.
— Нямам време за пилеене в кръчмата.
Погледът на Мерит се стрелна обратно към отражението в прозореца. Не можа да се сдържи.
Макрей навличаше ризата през главата си и провираше ръце през ръкавите, торсът му се огъваше и мускулите играеха. Тяло на човек, свикнал да се пресилва без милост.
Това бе най-интересното и вълнуващо нещо, което се бе случвало на Мерит от години. Може би в целия й живот на възрастна. Преди брака си тя би била прекалено срамежлива, за да му се наслади. Но сега, като вдовица, лежаща в самотно легло… гледката на голото тяло на Киър Макрей я караше да осъзнава болезнено какво е имала някога, а сега пропуска.
Като въздъхна, тя дръпна завесите и се отдалечи от прозореца. Въпреки че не бе в състояние да призове в пълна мяра обичайното си добро настроение, тя се опита да звучи весело, когато Макрей се върна в стаята.
— Е — каза тя. — Така е много по-добре.
Той изглеждаше освежен и далеч по-приятен, облечен с плетена вълнена жилетка върху ризата без яка. Косата му бе сресана назад, но вече падаше над челото в лъскави кехлибарени кичури. Вонята на уиски и пот бе заменена от аромата на бял сапун и чиста кожа.
— Ще призная, че това е за предпочитане, вместо „да мириша като пода на кръчма“. Макрей спря пред нея, в очите му играеше палав блясък. — Сега, след като се погрижихте за мен, милейди, каква е следващата ви команда?
Въпросът беше невинен, с нотка на приятелска закачка. Но тя бе замаяна от притока на чувството, което той бе отключил в нея, толкова необятно, че се давеше в него. Усещане за чист копнеж. А до този момент никога дори не бе подозирала, че е там.
Тя се опита да измисли някакъв умен отговор. Но единственото, което съзнанието й можа да извика, беше нещо импулсивно и глупаво.
Целунете ме.
Никога не би казала нещо толкова нагло, разбира се. Щеше да изглежда отчаяна или луда, и да смути и двамата. А за собственичка на бизнес да се държи по такъв непрофесионален начин с клиент… ами, това беше направо немислимо.
Но когато видя празното му изражение, с ужас осъзна…
— О, Боже — произнесе тя едва чуто и притисна ръка към устата си. — На глас ли го произнесох?
Трета глава
Макрей преглътна тежко, преди да отговори с въздишка:
— Да.
Лицето на Мерит се обля от най-тъмната и гъста червенина в живота й.
— Можете ли… мислите ли, че можете да се престорите, че никога не сте го чули?
Той поклати глава и собственият му тен се сгъсти. След известно време, което й се стори цяла вечност, дойде отговорът му:
— Не, ако това е, което искате.
Разрешение ли й искаше? Насърчение? Тя сякаш не можеше да издържи препускащия си пулс. Всеки сантиметър от кожата й гореше в пламъци.
— Не мисля… може би това е нещо, което вие бихте искали?
Винаги е била толкова сдържана… беше известна с това. Но в момента беше разтреперана и смутена, изправена пред него.
Умът й се мъчеше да намери начин да прекрати ужасното напрежение. Би могла да накара нещата да изглеждат по-невинни. Да каже, че става дума за несериозен коментар в края на дългия ден и че не е имала предвид това, а после да се засмее и…
Макрей се приближи и обхвана главата й в ръце, погали с палци очертанието на челюстта й. Лекото одраскване на мазолите му я накара да настръхне навсякъде. Мили Боже, той наистина щеше да го направи. Щеше да я целуне непознат.
Прекалено късно да измисля оправдания. Какво правеше? Тя го гледаше с широко отворени очи. Дисонансните нотки на нерви и напрежение се сляха в дълъг, сладък акорд на желание.
Полумесеците на миглите му — тъмни, със златисти връхчета, леко се спуснаха, когато той погледна надолу към нея. Нямаше къде да се скрие от този пронизващ поглед. Почувства се толкова ужасно разголена, колкото преди няколко минути.
Главата му се наведе и устата му намери нейната с мек като снеговалеж натиск.
Беше си мислила, че може да е груб или нетърпелив, може би малко тромав… бе очаквала всичко друго, но не и нежната ласка, която накара устните й да се разтворят, преди да е осъзнала това. Той я вкуси с върха на езика си, усещане, което слезе до коленете й и ги накара да омекнат. Чувстваше се като кораб, неспособен да се изправи, но той я притисна здраво към себе си, а подкрепящите му ръце се затвориха около нея. Нежният фокус върху устата й се задълбочи и продължи по-дълго от всяка целувка в живота й, но въпреки това й се искаше повече.
Той я целуна, сякаш това не беше за първи, а за последен път, сякаш светът щеше да свърши и всяка секунда струваше цял един живот. Наслаждаваше й се с жажда, трупана години. Тя невиждащо улови устата му със своята, докато пръстите й се заровиха в косата му. Текстурата му — плюшено кадифе, груба четина, мокра коприна — я възбуждаше непоносимо. Никога не бе изпитвала такова желание — замайване, което се задълбочаваше и преминаваше в по-фино чувство.
Съвсем скоро устата му се откъсна от нейната и за огромно смущение на Мерит тя изхлипа и се опита да го придърпа към себе си.
— Не, скъпа — прошепна той. — Ще ме превърнете в живи въглени на пода.
Устата му се плъзна към нежния ъгъл под челюстта й и се зарови в нея.
Тя се опита да си спомни как да диша. Как да стои права, без краката й да се подгънат.
— Милейди — чу го да казва тихо. Когато тя не отговори, когато не можа да отговори, той опита отново. — Мерит…
Хареса й звука на името й върху езика му, призрачен, леко гърлен. Тя наклони глава назад и се втренчи в хладните му ясни очи.
— Не, за нищо на света не бих ви причинил такава вреда — промърмори Макрей, — иначе ще тръгнат слухове, че сте паднали ниско. — Той внимателно я пусна и отстъпи назад. — Ето защо никога няма да се повтори.
Беше прав. Мерит го знаеше. Репутации бяха унищожавани по много по-незначителни причини от тази. Дори и със защитата на влиятелно семейство, пак можеше да бъде съсипана от скандал и отхвърлена от доброто общество. А тя нямаше желание да живее като изгнаник. Харесваше й да вечеря с приятели, да ходи на танци и пиеси и да язди в парка. Обичаше да ходи на църква, да посещава празнични фестивали, да участва в женски клубове и благотворителни организации. Публичното съчувствие, което бе получила след смъртта на съпруга си, й позволи да вземе някои нестандартни решения, като например да управлява лично тя компанията му. Но цялото това съчувствие можеше да се изпари заради един миг небрежност.