Дявол под прикритие

Докато отиваха към сандъка, подминаха група докери, събрани около Люк. Гледката накара Мерит да грейне от гордост.

— Брат ми е много добър мениджър — каза тя. — Когато започна в „Стърлинг Ентърпрайсис“, настоя да прекара първия месец в товарене и разтоварване на пратки редом с докерите. Така не само спечели уважението им, но сега разбира повече от всеки колко трудна и опасна е работата им. По негово настояване въведохме най-новото безопасно оборудване и процедури.

— Но това също се дължи и на вас — изтъкна Макрей. — Вие държите връзките на кесията, нали? Има много собственици на бизнес, които биха избрали печалбата пред хората.

— Никога не бих могла да го направя. Служителите ми са добри, трудолюбиви мъже и повечето от тях имат семейства, които трябва да издържат. Ако някой от тях пострада, или по-лошо, защото не съм се погрижила за безопасността им… — Мерит поклати глава и направи пауза.

— Разбирам — каза той. — Дестилирането също е опасен бизнес.

— Така ли?

— Да. Има риск от пожари и експлозии на почти всеки етап от процеса. — Те стигнаха до сандъка и Макрей погледна към тълпата и кея. — Изглежда моите хора са отишли в Детфорт Бъуиз за следващото зареждане.

— Сигурна съм, че бихте искали да отидете с тях — каза Мерит, като се опита да звучи разкаяно.

— Не и в момента.

Нещо в тона му подсказваше комплимент и Мерит усети малка тръпка на удоволствие.

Хванал страничната дръжка на сандъка, Макрей го вдигна на рамото си с лекота.

Те продължиха към склад № 3, където се складираха бъчвите с уиски, и отидоха до заключената врата встрани.

— Води към горния етаж — каза Мерит и завъртя ключ в ключалката, карайки резето да се дръпне назад. — Там ще са вашите лични стаи, разбира се. Ще можете да идвате и да си тръгвате по желание. Но няма свързваща врата към склада. До тази част на сградата може да се стигне само когато вие и аз сме там, заедно с митнически служител, всеки от нас със собствен ключ. — Тя го поведе нагоре по тясна стълба. — Боя се, че в апартамента има само студена течаща вода. Но можете да загреете вода за баня на печката.

— Мога да се мия и със студена вода.

— О, не и по това време на годината. Може да настинете и да получите треска.

Сега Макрей прозвуча развеселено:

— Никога през живота си не съм боледувал и ден.

— Никога не сте имали треска? — вдигна вежди Мерит.

— Не.

— Не сте имали дори болки в гърлото или кашлица?

— Не.

— А зъбобол?

— Не.

— Колко досадно! — възкликна Мерит, като се смееше. — Как си обяснявате такова перфектно здраве?

— Късмет?

— Никой няма такъв късмет. — Тя отключи вратата в горната част на стълбището. — Сигурно се дължи на начина ви на хранене? Какво ядете?

— Каквото има на масата — отвърна Макрей, като я последва в апартамента и остави багажа.

Мерит се замисли за малкото, което знаеше за шотландската кухня.

— Овесена каша, предполагам.

— Да, понякога. — Макрей бавно започна да изследва стаята, докато разговаряха. Беше скромно обзаведена с маса и два стола, и малка печка в салона с камина в ъгъла.

— Надявам се, че апартаментът е приемлив — каза Мерит. — Макар и обзаведен само с най-основното.

— Подът на къщата ми е от камък — каза той сухо. — Този тук е по-добрение.

Мерит можеше да си държи езика зад зъбите. Изобщо не беше в характера й да е толкова нетактична. Тя се опита да върне разговора към предишната тема.

— Вие… казвахте ми как се храните.

— Ами, отраснал съм най-вече с мляко, картофи, морска трева, риба…

— Извинете, морска трева ли казахте? Какво точно е това?

— Вид водорасли. Като момче мое задължение беше да изляза при отлив преди вечеря и да отрежа шепа от тях от скалите на брега. — Той отвори един шкаф и видя малък комплект готварски принадлежности и прибори. — Правят се на супа или се ядат сурови. — Той я погледна през рамо, усмивка докосна устните му, когато видя изражението й.

— Искате да кажете, че водораслите са тайната на доброто здраве? — попита Мерит със съмнение.