Дявол под прикритие

По време на целия час преговори с господин Груинард Мерит успя да спечели няколко малки, но ценни отстъпки. Сега вече можеше да се прибере вкъщи. Денят беше дълъг и тя нямаше търпение да седне край камината с чифт меки чехли на краката. Но колкото и да беше уморена, колелцата в мозъка й нямаше да престанат да се въртят, и тя знаеше, че я чака безсънна нощ.

Реши да спре каретата си в склад номер три на път за вкъщи. В края на краищата, като грижовна по-голяма сестра, беше загрижена за благополучието на брат си и като отговорен работодател беше нейно задължение да разбере как напредва работата.

А ако докато разговаря с брат си случайно мернеше Киър Макрей… ами, това щеше да е съвсем случайно.

Складът гъмжеше като пчелен кошер. Един парен кран пъшкаше и скърцаше, и от време навреме изсъскваше сякаш с въздишка на облекчение, след като повдигнеше товара до горното ниво на сградата. Работниците ругаеха и мърмореха. Дори с рампи и ръчни колички се изискваше сериозно усилие да се маневрира и да се стигне до бъчвите с уиски.

Мерит влезе в сградата възможно най-незабележимо, като внимаваше да не препречи пътя на никого. Наблизо неколцина мъже се напрягаха да избутат тежко натоварените колички по рампата, където акцизният агент маркираше всяка бъчва. Най-малко половин дузина работници с тенекиени канчета се бяха скупчили в ъгъла, където каменни кани с вода бяха сложени в бъчви с дървени стърготини и лед.

Присъствието й бързо бе забелязано от един от бригадирите, който й предложи да я придружи до горния етаж, където работеше Люк. Те се качиха на асансьор с ръчно задвижване, управляван от работещо въже, разположено в предната част на клетката. По време на изкачването Мерит огледа склада, но дори отвисоко не се забелязваше и следа от Киър Макрей.

Завари Люк коленичил, маркираше пода с тебешир, показвайки къде да се складира следващата пратка от бъчви.

— Искаш ли да чуеш добри новини? — попита тя и се приближи до него.

Бавна усмивка прекоси изпотеното лице на брат й. Той стана и избърса ръце една в друга, вдигайки малки облачета тебеширен прах.

— Кажи.

— Току-що се срещнах с господин Груинард и той каза, че дори цялото уиски да не е подпечатано и пренесено в склада до обяд, стига бъчвите да са в двора на митницата…

— Този, който имаме право да използваме само за дървен материал?

— Да, същият… господин Груинард ще направи изключение и ще ни позволи да го използваме временно за съхранение на уискито, докато свършим работата.

— Слава Богу. Браво, сестричке! — Той я изгледа с любопитство. — Това ли е всичко?

— Какво искаш да кажеш с „това ли е всичко“? — попита Мерит през смях. — Не е ли достатъчно?

— Да, но… нямаше нужда да ми го казваш лично и то в този час. Можеше да изпратиш бележка, или да го оставиш да почака до утре сутринта.

— Мислех, че ще искаш да разбереш веднага. А и исках да видя как си.

— Толкова съм трогнат от загрижеността ти — каза Люк. — Особено след като никога досега не си я проявявала в такава степен.

— Стига си дрънкал глупости — добродушно го сгълча Мерит. — Преди две седмици ти донесох супа и чай — тук, точно в този склад, — когато подсмърчаше.

Като сложи ръце на кръста си, Люк сухо каза:

— Нека не се преструваме, че това посещение има нещо общо с мен. Дойде тук с надеждата да зърнеш един брадясал шотландец.

Тя понижи глас:

— Той каза ли ти нещо?

— За какво?

— За мен.

— Разбира се, спряхме по средата на работа, за да поклюкарстваме, докато пийваме чай. След това направихме планове да посетим шапкарката и да пробваме заедно шапки…