Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
— Как разбра след като не знаеш истинското ми име, името, което и аз не знам?
— Джони, тук не е необходимо име, за да разбера. Погледни — Травис подаде в ръцете на приятеля си снимка, на която сякаш бе самият той.
— Травис откъде взе тази снимка?
Травис Смит се засмя и продължи.
— Няма да повярваш как се сдобих с нея, наистина е невероятно, но е факт. Нали помниш бандата, на която предстои издаване на първия им албум?
— Да, „Симфоникс“. Какво общо имат те?
— Ами те искаха обложката на албума им да е с определена насоченост. Казаха ми идеята и аз им дадох свобода на действия. Единственото ми изискване беше да ми я пратят за одобрение. Тази нощ си проверих мейла и какво да видя, тази снимка цъфна пред очите ми? В началото си помислих, че е някаква шега и се обадих на мениджъра им да разбера какво става, но той ми каза, че с тази част се занимавал фотографа на бандата. Потърсих и него и той ми каза къде е направил снимката. След малко проучване и проведени телефонни разговори, в този късен час мога да ти кажа името на твоя брат близнак — Чарлз Хенсън.
Травис Смит отиде до кухнята, откъдето се върна с кана кафе и две чаши. Сандърс не знаеше дали съпругата му Хана и дъщеричката му Роуз са в къщата или са на гости на тъща му. Но сега това не го интересуваше. Светът му се бе преобърнал с това невероятно откритие.
— Чарлз Хенсън — звучи ми интересно. Какъв е той? Модел, артист, музикант? Трябва да е такъв щом се снима за обложки на албуми. — Сандърс потърси потвърждение в погледа на шефа си.
— Джони, брат ти е луд.
— Какво имаш предвид с това?
— Имам предвид, че брат ти е прекарал по-голямата част от живота си в лудницата.
Това не бе очакван отговор. Това даже беше невероятно неочакван отговор. По дяволите с всичко, тъкмо намираш злато и разбираш, че светът го е премахнал от списъка с ценностите.
— Тогава как се е снимал за обложката?
— Не се е снимал. Момчетата от групата искаха да имат наистина луд човек на обложката. Фотографът им е правил снимките за досиетата на пациентите в това лечебно заведение и с позволението на директора на лудницата имаме право да използваме снимката.
— Травис, искам да видя брат си. Къде се намира той? Още тази сутрин искам да отида на посещение. Той може да ме насочи към родителите ми, мога да открия семейството си.
— Не бързай толкова, Джони, няма да е толкова лесно. Брат ти е в психиатрична клиника „Камъкът“. Там няма посещения. Там е по-лошо и от затвор.
За съжаление Травис Смит беше прав. Камъкът не беше обикновена лудница, Камъкът беше истинска клетка за диви зверове, един вид затвор с най-висока степен на сигурност. Веднъж озовеш ли се там, няма излизане. Там се намираха не просто най-закоравелите престъпници или най-лудите хора, там се намираха грешките на природата. Водеха го психиатрична клиника, защото не можаха да намерят подходящо определение за такъв вид учреждение. Служителите в тази клиника обичаха да се шегуват помежду си с мотото, което бяха написали на дъската в стаята си за отдих: „В затвора влизат с доживотна, а тук влизат с доживотна за цял живот“. Това означаваше, че озовеш ли се в Камъка, животът ти е планиран завинаги. Там нямаше добро държание и предсрочно освобождаване, там влизаха хората с твърди диагнози. Хората, които нямаха шанс да се поправят.
Сандърс изпи кафето, което бе по-приятно и вкусно от медовина. Благодари на Травис за информацията, прегърна го на прага на вратата и го помоли да предаде поздравите му на съпругата си и дъщеричката си. Смит го помоли да шофира внимателно и го посъветва да почине няколко дена от работата. Джон се качи в колата и се насочи към дома си. Двадесетте минути обратно му се сториха като двадесет секунди. Той бе потънал в размисли и времето минаваше неусетно. Този път улицата бе пуста и една единствена кола бе по петите му, но за жалост той не бе в състояние да й обърне внимание.
Андерс Хорски седеше в колата си и слушаше с внимателно всичко, което малките колонки „споделяха“. „Бръмбарът“, който изпрати на Сандърс, беше доста усъвършенстван модел. Той имаше голям диапазон на чувствителност и беше програмиран да улавя дори и телефонните разговори. Хорски чу как собственикът на жилището отключи вратата на апартамента си и влезе в него. Бе време подслушването да започне — за добро или за зло.
Джон Сандърс затвори вратата зад себе си и седна на креслото пред компютъра. Нямаше намерение да си ляга да спи. Всичката тази информация „изгаряше“ мозъчните му влакна. Той не можеше да осъзнае дали това се случваше наистина или бе просто продължение на кошмарите му. Дали буден или заспал, дали в реалността или във фиктивния свят, той продължаваше да е жертва на този заобикалящ го странен свят. Дори буден той бе преследван от кошмарите. Спомни си за намека на доктор Фалкнър, че всичко това е сън. Въпреки това той пропъди тази мисъл. Не искаше да й се отдава.