Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
— Благодаря ти, Трави. Сещаш ли се как му беше името на този фотограф?
— Хорски нещо беше. Хорски, Хорски — Смит си го повтори няколко пъти, предизвиквайки паметта си да се отзове на призива за възвръщане на спомени, — Андерс Хорски. Точно така беше.
— Благодаря ти, Травис. Ще очаквам да се обадиш и да ме уведомиш за срещата с този фотограф.
— Няма проблем, приятелю. Приятен ден и легни да си починеш малко, ще ти се обадя веднага след работа.
— Довиждане.
Сандърс чу как хлопна слушалката от другата страна на линията и отново се зае с претърсване на интернет пространството за някаква информация относно „Камъкът“.
Утихването в стаята наведе Хорски на мисълта, че подслушваният от него е заспал. Беше нормално: не бе мигвал от доста часове. Както и той. Мислите му го напуснаха една по една и той също се отдаде на съня. И той имаше нужда от почивка като Сандърс, чието следене бе изцедило организмът му максимално.
Приятната мелодия на мобилен телефон го изкара от приятния сън…
Сандърс беше задрямал на стола пред компютъра, когато мобилният му телефон иззвъня. Без да поглежда дисплея, натисна бутона за приемане на разговора и каза едно беззвучно и прегракнало „ало“.
— Здрасти, Джони — това беше Травис.
— Здрасти, Трави — още сънен измърмори Сандърс.
— Имам лоши новини за теб, приятелю.
— Какво се е случило?
— Фотографът, за когото говорихме, с който искаше да се срещнеш. Изчезнал е. Звънях къде ли не. Явно аз съм бил последният човек, с когото е разговарял. Това беше някъде към два през нощта. Събудих го, Джони. Звучеше сънен. Прати ми снимката на мейла, поговорихме известно време, след което той каза, че си ляга. Но тази сутрин никой не го е виждал. Разбираш ли, сякаш се е изпарил. Няма го в апартамента, портиерът не го е виждал да напуска сградата, а той живее на седмия етаж и освен ако не е открил суперменските си способности да лети, няма как да излезе от там.
— Странни неща се случват.
— Така е, Джони. Пази се. Ако получа някаква информация, ще ти се обадя да ти съобщя.
— Добре, Трави, благодаря ти за всичко.
— Няма проблем, приятелю.
Още докато натисна бутона за прекратяване на разговора, мобилният апарат иззвъня. Отново, без да поглежда дисплея, Сандърс прие разговора и каза:
— Забрави да ми кажеш нещо ли, Трави?
Чу се обаче не гласът на собственика на музикалната компания, а друг, пресипнал и леко дрезгав:
— Господин Сандърс, ще ви чакам в кафето на Тони, на ъгъла на Осма. Бъдете там след половин час.
— Кой се обажда? Познавам ли ви, господине?
— Не ме познавате, но искате да се срещнем. Сега ви се отдава тази възможност. Както вече казах, след половин час в кафето на Тони.
— Мистър Хорски?
— Правилно — Джон чу как от отсрещната страна бе прекратена връзката. Силно съмнение го обгърна, но така или иначе любопитството надделя. Кафето на Тони беше на петнадесет минути път от апартамента му. Часът беше шест и десет. Той потегли натам.
Пристигна с десет минути по-рано от уговореното време, взе си кафе от бармана и седна на една затънтена масичка в тъмния десен ъгъл на заведението. Там беше по-спокойно и нямаше добра видимост от другите маси. Ако случайно някой бе решил да подслуша разговора им или да наднича — нямаше да успее.
Сандърс отпи от горчивото, но приятно кафе и усети глад. Като се замисли не бе слагал хапка в устата си от повече от двадесет часа. Съжали, че не прие предложените му от бармана бутерки и реши, че не е късно да поправи грешката си. Отиде до плота, поръча си една чиния от тях и връщайки се към мястото си, налапа една след друга три и усети приятния им сладникав вкус на конфитюр от малини и кокосови стърготини. Почувства как го облива приятната вълна на задоволството. Наслаждавайки се, мляскайки на бутерките, той установи, че някакъв човек е седнал на масата му. Това сигурно бе загадъчният господин, който му се бе обадил преди половин час. Стигна до масата, разположи се срещу него и попита:
— Вие ли сте Андерс Хорски?
Непознатият просто кимна в знак на съгласие. Сандърс почака няколко секунди, очаквайки странникът да каже нещо, но той не промълви и дума. Джон го изгледа, или поне това, което се виждаше от кръста нагоре. Беше млад мъж, на не повече от четиридесет, със светлокестенява коса и светлокафяви очи. Беше симпатичен и спокоен като статуя на гръцки герой.
— Искахте да се срещнем — поде Сандърс. — За какво точно?
— Не търсете „Камъкът“. Знам, че това е целта ви в момента, да откриете тази лудница — гласът на Хорски звучеше едновременно заповеднически и издаваше безпокойство.