Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
Коста Сивов
Дълъг кошмар за лека нощ
Андерс Хорски се събуди от бебешкия плач, кънтящ в ушите му. Звукът идваше от източник, който сякаш се намираше точно над главата му. Той се изправи и седна на леглото, търкайки лицето си с длани. Искаше да изгони този плач — този адски плач, който го изкара от приятната прегръдка на съня. Изправи се и изпъна тялото си, което от напъна изпука два-три пъти. В стаята бе много тъмно и нищо не се виждаше. Дори двуминутното взиране в нищото не спомогна за разпознаването на някой детайл. Като слепец, познаващ добре обстановката, той заопипва студената стена за превключвателя на осветлението. Такъв нямаше. Как бе възможно такова нещо? Доколкото той познаваше човешките обичаи и нрави, трябваше да има превключвател за осветлението, та нали във всеки дом, във всяка стая, дори във всяко помещение, независимо дали беше за живеене или просто за съхранение на зимнина и ненужни вещи, имаше такъв.
Обзет от моментна фобия за безпомощност, той не можа да измисли по-добро решение от това просто да извика. Крясък, два, викове. Стаята, сякаш полупразна, отразяваше всеки звук и го трансформираше в зловещ стон. Преди да се усети, Хорски вече бе започнал да блъска по стената и да крещи още по-озверяло. Въпреки напъните му за някакво решение и изход от ситуацията, ясно беше, че няма да се измъкне от тази примка. В този момент на безпомощност той си помисли, че е на мястото на муха в паяжина. Тя бе свободна да се опитва да се откъсне от лепкавата материя колкото си искаше, но това разбира се бе невъзможно. Предвиждайки фаталния си край обаче, тя нямаше нито за миг да престане да се съпротивлява, до момента на страшната ръзвръзка: мига на нейната смърт и пиршеството на паяка-владетел на паяжината.
Нова порция плач порази слуха му и мъжът седна на каменния под. Ледени тръпки обходиха цялото му тяло, а сърцето му ускоряваше пулса си. Той усети, че гърбът започва да го боли от опитите му да се навре по-плътно до стената. Ярък лъч се спусна от тавана и се разстла около леглото, на което Хорски спеше допреди десетина минути. Той се преобразува в мека светлина и наподобяваше излъчването на пламъка на обикновена восъчна свещ. Във вече леко осветената стая Андерс Хорски видя малка кушетка. Точно така, това беше бебешко креватче.
То беше розово на цвят, изработено от някакво дърво, най-вероятно от чам. Приличаше на всички стандартни бебешки кревати, наподобяващи на затвор или на клетка за животни, със симетрично разположени една от друга пръчки и резки на определени места за придаване на изящност. През решетките на този псевдокапан за бебета можеха да се видят меки копринени завивчици, също розови на цвят, но не това наситено розово като боята на дървената част, а по-светло и приветливо. Леко размърдване под завивките накара Хорски да потръпне и да изпита моментен ужас. Цялата тази обстановка: полумракът, застоялият въздух, странният креват, който явно преди минути не беше там, където се намираше сега, странната светлина, изникнала от нищото — всичко това го караше да тръпне от ужас. Всичко беше много странно и някак невъзможно.
Андерс се огледа за някакъв изход. Искаше му се да избяга от тази зловеща стая, в която нямаше превключвател за осветлението. Мъждукащата светлина обаче не му разкри някакъв изход. Изглежда беше в някакво запечатано помещение като тези, в които затварят извънземните създания по филмите.
Хорски се изправи и направи крачка към бебешкия креват. За втора той не посмя и само надникна с огромно любопитство и притаен дъх. Не можа да види детска плът. Всичко, което се намираше под завивките, си оставаше там. Ако искаше да разбере какво се крие под квадратното парче коприна, трябваше да се приближи повече. Трябваше да открехне част от плата и да задоволи любопитството си.
С всяка изминала секунда светлината в помещението ставаше все по-оскъдна и мъжът знаеше, че ако продължи да бави неизбежното, отново щеше да настъпи мрак около него, а когато това се случеше, щеше да настъпи панически пристъп.
Хорски застана точно над креватчето, в което Нещото продължаваше да мърда и да се гърчи. Светлината отслабваше с всяка една секунда. Той посегна и се спря. Какво ли щеше да намери под завивката? Нямаше как да се досети, трябваше да провери собственоръчно. Той хвана парчето плат и го метна зад себе си. Светлината угасна и той припадна. Каквото и да се криеше под розовата завивка, то остана неразкрито.
Джон Сандърс потри очи и заопипва наоколо, търсейки ключа на нощната лампа. Потта се стичаше по цялото му тяло сякаш някой го бе полял с кофа вода. Косата му се бе омазнила от стичащащия се и засъхнал секрет и миризмата на развалени яйца безмилостно проникваше в ноздрите му. Нещо го тормозеше. Това едва ли бе фактът, че има нужда от баня и чисти дрехи. Тормозеше го нещо много по-жестоко от това. Най-накрая той намери копчето и го натисна, отпускайки успокоителна въздишка. Да! Нещо го мъчеше и не му даваше мира. Това нещо, СЪНЯТ. Сънят, който той сънуваше нощ след нощ. Сънят, който бе обсебил изцяло мислите му, съзнанието му и целия му живот за момента. Сънят, който беше така реален и нереален едновременно.