Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
Сандърс разтри очи и се загледа в монитора на компютъра. Мисълта, която го мъчеше откакто Травис Смит му каза за брат му, бе как да се добере до него? Как да се срещне и да говори с него? Как да измъкне нужната му информация? Той включи нощната лампа до компютъра, която му даде допълнителен запас от светлина и се намести удобно в креслото си. Трябваше да намери в интернет пространството всичката информация за „Камъкът“. Информация, която щеше да му бъде необходима, за да влезе там — по един или друг начин.
Претърсването започна. Сандърс се чувстваше като дететиктив, събиращ всичката възможна информация, която би му била необходима, за да разреши даден случай. В известна степен в момента той извършваше точно такава детективска работа. Попадна на някакъв уеб-сайт, чиято начална страница представляваше фронтална снимка на лечебното заведение. Над снимката с големи букви, в някакъв античен стил, пишеше: „Ако си за «Камъкът», не ти е нужно да го търсиш — той сам ще те намери“. Това звучеше като някоя тъпа реклама на агенция, която се занимава с недвижими имоти. Сякаш не бе лудница, а някакъв бизнес център, мол.
Сандърс натисна бутона за влизане в сайта, при което на екрана се показа съобщение, което гласеше, че предстои разработване. Всичко беше много странно. Той се върна на изображението на „Камъкът“. Изглеждаше едновременно и величествен, и зловещ. Беше ограден от огромна решетъчна желязна ограда, закрепена на каменни колони, висока над два метра, със заострени върхове. Около оградата имаше блато, което заобикаляше изцяло сградата, лишавайки я от всякакъв свободен достъп до нея. Явно придвижването се осъществяваше с лодка или подвижен мост.
Самият „Камък“ приличаше повече на старинен замък, отколкото на лечебно заведение. Представляваше огромна четириетажна сграда, изградена от камък (откъдето явно идваше и името), с величествени дървени врати и рамки на прозорците, които бяха малко и в малки размери, сякаш всякакъв допир с външния свят не бе желателен. Седем малки кули се издигаха от покрития със специални каменни керемиди покрив, които датираха отпреди няколко века, а все още бяха в перфектно състояние. Целият замък бе сиво-черен, тук-там оцветен в кафяво — предимно дървената част от структурата.
Всичко това представляваше една гледка, която би вдъхновила всеки писател, режисьор и дори сатанист, избрали пътя на ужаса в живота си. Тази мрачност, тази зловеща картина и злокобното усещане, което се прокрадва в зрителя. Щом само една снимка е способна да породи такива чувства и усещания, какво остава за физическия контакт?
Сандърс не откри адрес. Нямаше такъв. Но как е възможно това? Трябваше да се обади на Травис, за да го пита за номера на фотографа, направил снимките за досиетата на обитателите на лечебното заведение. Бяха изминали няколко часа откакто се прибра и започна своето детективско проучване и, когато погледна часовника на екрана на монитора си, установи, че минаваше единадесет. Това означаваше, че повече от шест часа е прекарал в търсене на информация за „Камъкът“ и единственото, което бе открил, бе само една снимка и някакъв глупав надпис върху нея.
Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Травис Смит в офиса му. Определено шефът му трябваше да бъде там. Чу няколкото сигнала, които отброи апаратът, и след това:
— Ало.
— Здрасти, Трави, Джон е.
— Здравей, Джони, как си? — гласът му звучеше весел, но същевременно се усещаше и загрижеността, с която бе пропит.
— Добре съм, Трави. Искам да те помоля за една услуга и ти си единственият, който може да ми помогне.
— Всичко за теб, приятелю, просто кажи какво е.
— Фотографът, който е правил досиетата за „Камъкът“. Искам да говоря с него.
— Смятам, че може да се уреди. Ще проведа няколко телефонни обаждания и ще те уведомя за резултата.
— Благодаря ти, Трави.
— За нищо, Джони.
— Само още нещо — извика Сандърс, в изблик на просветление. Беше се сетил за нещо и искаше да попита шефа си, преди да е прекратил разговора.
— Слушам.
— Откъде си чувал нещата за „Камъкът“? Откъде знаеш всичко това, което ми каза преди няколко часа?
— Каза ми го фотографът. Той бе човекът, който ми прати снимката и ме уведоми за някои неща относно психиатричното заведение.