Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
— Добър ден, господин Сандърс, докторът ви очаква. Моля, заповядайте — по държанието на секретарката, Джон усети, че явно докторът ще е приятен човек, щом тя си върши работата с такъв ентусиазъм. От тази мисъл на него му олекна и придоби един по-спокоен вид. Той почука на вратата и влезе. Вътре го посрещна човек на около петдесет, висок и слаб, със сиво-бяла коса. Мъжът беше с очила, които му придаваха още по-успокоителен вид. Двамата си размениха по един поздрав и докторът покани Джон да седне на стола.
— Господин Сандърс, моля — медикът го подкани да сподели темата, която бе причината за срещата им. Колкото и да не искаше да направи това, Джон знаеше, че рано или късно трябваше да потърси професионална намеса. Щом сънищата не спряха, той знаеше, че нещо не е наред. Знаеше, че сам няма да успее да се справи с всичко това, но не знаеше дали ако се обърне към някого, той ще може да му помогне. Това го плашеше и отчайваше още повече. С леко нежелание Сандърс започна:
— Имали ли сте някога сън, от който ви побиват тръпки и до ден днешен? Чувствали ли сте, че това вече сте го преживели и че се случва отново? Седяли ли сте на едно място, а всъщност почвате да падате рязко от огромна височина?
— Всъщност, да! — каза докторът и погледна в очите пациента си. — Всъщност в момента това се случва.
— Какво имате предвид? — учуди се Сандърс.
— Не помните ли стаята, мен, Керъл — Фалкнър се позасмя и продължи, ръкомахайки, сякаш се опитваше да покаже на събеседника си познати детайли в помещението. — Керъл е красивата ми секретарка, която вие така упорито заглеждате всеки път, като идвате тук. Нима сте способен да забравите това? Никой от моите пациенти не е толкова луд, че да не помни това ангелче, това творение на талантлив създател.
— Докторе, какви ги дрънкате, никога през живота си не съм виждал нито вас, нито секретарката ви, както и не съм посещавал това помещение. Всичко, което говорите в момента, са измислици, които явно са част от „лечението“, или просто вие имате по-голяма нужда от лекарска намеса и от мен.
Фалкнър отново се позасмя и стана от стола си.
— Но не разбирате ли, че това е поредният ви сън. Помислете малко. Бихте ли дошли при мен? Аз не мисля, че бихте. Вие толкова усърдно страните от хора като мен — така наречените специалисти.
Сандърс се замисли. Това, което докторът говореше, беше логично. Дали не бе заспал зад волана, докато изключваше радиото в колата? Дали въобще бе тръгнал за работа тази сутрин? Вече се зачуди дали все още притежаваше способността да различава реалността от съня.
— Аз съм дотук — възрази Джон и стана от стола, упътвайки се към вратата.
— Но моля ви — призова го Фалкнър. — Виждам, че сте умен човек, г-н Сандърс. Малко пациенти се сещат, че това е само психологически трик, от който мога да науча доста за вас от малко думи. Явно не се изгубвате в сънищата си както някои мои пациенти, на които честно да си кажа май им хлопат някои части. Но да продължим с работата. Разкажете ми какво точно сънувате най-често.
Сандърс се позамисли, намери подходящите моменти от сънищата си, които щяха да накарат доктора да придобие най-ясна представа, сглоби ги в малък макет и започна:
— Събуждам се в полупразна стая. Вътре има само легло, нощна лампа и малко тоалетно шкафче. В стаята е тъмно и зловещо. Чувам странен звук, който наподобява хриптене на животно. Разхождам се в тъмни коридори. Има и други стаи, но в тях не мога да вляза. Звуците са различни, но всички са достатъчно зловещи, за да се отървеш от сън за доста време. Искам да намеря изход, но имам чувството, че съм в лабиринт, от където излизане няма. По някое време се изгубвам в мислите си и се примирявам, че просто няма да изляза от там, което ме плаши най-много. Разбирате ли? Аз не намирам смъртта си в тези тъмни коридори и може би точно това ме плаши толкова много. Защото там, в съня ми, има нещо по-страшно от смъртта.
— Какво е то? — запита доктора, който слушаше внимателно и имаше вид все едно е хипнотизиран от разказаното.
— Не знам. Досега не съм се изправял лице в лице с него. Именно това ме плаши толкова много.
— Кога започнахте да сънувате тези неща, г-н Сандърс?
— Истината, докторе, е че не помня точно. Със сигурност знам само, че е от доста време.
— Имате ли член от семейството, който страда от някакво психично заболяване, някой, който е имал подобни проблеми като вашите?
— Не знам. Не познавам родителите си. Отгледан съм в сиропиталище и нямам представа от къде произлизам. Може и да имам, може и да нямам луди роднини.