Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
— Сандърс, пак ли лудуваш? — засмя се единия и потупа палката на бедрото си. На процеждащата се през отворената светлина врата Джон видя лицата им. Бяха мъже на средна възраст, с гладко избръснати лица. Виждаше ги за първи път, но те явно го познаваха — знаеха името му.
— Кои сте вие? Къде съм, по дяволите? — Сандърс беше на ръба на нервен срив. Всичко това му идваше в повече. Първо стаята от съня му, обстановката, тази зловеща неизвестност… Сандърс просто не усети как се сгромоляса на земята. За първи път се срещна с тези двамата. Какви ли бяха те? Някакви нови герои в този безкраен кошмар, които се появяват ей така от нищото?
— Приятни сънища, принцесо! — каза вторият мъж и постави Джон на леглото. След това двамата „хигиенисти“ излязоха и единият от тях заключи вратата след себе си. — Пак ще бъде дълга нощ, Майк — добави той и, поклащайки глава, се отдалечи.
В съседната стая Хорски се бе завърнал към реалността. Сега в нея навлизаше светлина отвън. Той осъзна, че всъщност помещението не е запечатано. Може би поради слабата светлина (слабата призрачна светлина, от призрачната свещ, която остана невидима за окото), той не бе видял вратата и малкото прозорче, покрито със стоманена мрежа, през което сега се процеждаше жълтото „сияние“. Той се намираше на земята и осъзна, че сигурно се е стоварил на нея — припаднал е. Тялото му беше схванато от студенината на пода и всеки негов опит да се движи му донасяше неприятна порция болка.
Въпреки това той се изправи и погледна през малкото прозорче. Видя дълъг коридор, осветен от лампите по тавана. По него се влачеха двама, в бели дрехи, под които се намираха доста внушителни тела. Единият каза на другия:
— Не ти ли писва понякога, Майк? Всичката тази лудница наоколо.
— Не бих казал, Картър. Това за мен е перфектната работа. С какво друго бих могъл да се занимавам? Аз не успях да завърша дори гимназията.
— Да, така е, аз също, но винаги има алтернативи, дори и за хора като нас.
— Може би си прав, но мен ме устройва тази работа. Най-важното е, че ми харесва. Чувствам се добре тук.
— Знаеш ли, Майк, понякога ми се ще никога да не бях попадал в лапите на тази противна организация. Къде се намираме в момента, можеш ли да ми обясниш? На Земята ли сме или в космоса? В паралелен свят или в друго измерение?
— Престани с глупостите, Картър! — сряза го остро Майкъл Рандолф.
— Това не са глупости — защити се Уайт. — Не мисля, че да си играеш на Господ е глупост, откъдето и да го погледнеш.
Двамата продължиха по коридора, докато не се изгубиха от погледа на Хорски. Той не успя да долови нищо друго от техния разговор, но всичко, което чу го притесни особено. Какво беше това място? Затвор? Лудница? Единият от пазачите (или може би бяха санитари, едва ли бяха лекари, понеже споменаха, че не са успели да завършат дори гимназията) бе споменал, че не знае къде се намират — на Земята, в космоса, в паралелен свят или в друго измерение. Метафора ли бяха думите му или наистина мислеше това, което казваше?
Андерс Хорски за пръв път беше на това странно място. Може би преследвачите му от Корпорацията най-накрая го бяха хванали и го бяха хвърлили в тази бърлога, в която имаше само едно легло, едно нощно шкафче и някаква нощна лампа.
Светлината в коридора угасна. Тъмнина обгърна отново помещението. Андерс не усети нищо повече, сякаш бе робот и батерията му бе свършила.
Часовникът иззвъня и стаята се озвучи от приятната му мелодия. Часът беше седем сутринта и Джон Сандърс трябваше да става за работа. Той отвори очи и не можа да повярва на гледката. Беше отново в уютния си апартамент, в мекото си удобно легло, пред озарения от пролетната светлина прозорец на спалнята си. Първата мисъл, която му мина през ума, беше, че всичко, което преживя преди няколко часа, е просто поредният реалистичен сън от ужасяващата „поредица“, която изживяваше последно време.
Сън или не, в него се бе закотвило едно странно чувство, от което го побиваха тръпки. Понякога, когато човек се събуди, облян в пот и лиги, настръхнал до безобразие от някой кошмар, той знае, че всичко е било проекция на съзнанието му, но въпреки това е уплашен и вцепенен. Това е така, защото човешката психика е настроена на една такава честота, която винаги те навежда на мисълта, че лошото от кошмарите може да се прехвърли в реалността. Другият аспект на пренасянето на страха от сънищата в „будния свят“ е съпреживяването на обстоятелствата и действията, които се случват, докато сънуваш. Знаеш, че не е реалност, но за теб е достатъчно реално, за да те накара да трепериш и да стенеш; да те накара да го обмисляш няколко дни, след като се събудиш; да те накара да се страхуваш, докато накрая просто не го изтриеш от съзнанието си.