Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
Андерс Хорски пиеше кафето си в заведението на Тони на ъгъла на Осма, в центъра на Ню Йорк. Часът беше девет и навън кипеше от движение и живот. Хората вървяха по ежедневните си стъпки, кой насочен към работното си място, кой към някое приятно заведение за чаша кафе и мека кифличка, кой просто да подиша въздух. Някои изкарваха по честен начин прехраната си, други по не толкова честен. Някои се блъскаха като волове, за да нахранят семействата си и за да покрият сметките си, докато други по цял ден седяха в удобните си кресла, в очакване на мига, в който ще си приготвят поредната доза.
Хубавото на живота бе, че е неочакван. Дори тези, които твърдяха, че знаят какво следва, не смееха да отрекат този факт. Днес живееш добре — утре потъваш в калта, от която си мислил, че ще се предпазиш.
Хорски бе чул нещо предната нощ в съня си, което го накара да направи проучване. Беше хванал телефонния указател и разгорещено го разгръщаше. Трябваше да открие телефона на този човек, трябваше да се свърже с него. Може би той можеше да му подскаже нещо, да му загатне за случилото се предната нощ.
Ето го! Името! Беше в малко каре, оцветено в светлочервено, във формата на реклама, каквато си и беше. Идеално! Беше оставен и мобилен телефон на издирвания. Хорски беше доволен от откритието. Сега трябваше само да се обади. Но нека да е по-късно. Все още беше много рано. Сега беше време да се наслади на невероятно вкусната чаша горчиво кафе.
До настъпването на пълнолетието си Сандърс бе прекарал живота си в лишения, унижение, съревнование с останалите деца, както в училището, което посещаваше, така и в сиропиталището. Една постоянна борба за оцеляване, от която просто не можеше да се избяга. Той никога не получи нещо даром, всичко в живота си постигна сам. Обичаше училището, беше прилежен ученик с отличен успех и логическо мислене, неща, които рядко се срещаха в другите деца.
След завършването на гимназията той постъпи в музикално училище. За да се издържа, в началото Джон Сандърс работеше като музикант в джаз клуб. Някои от преподавателите му бяха забелязали невероятния му усет към музиката и го въведоха по-навътре в музикалните среди. Така се запозна и с Травис Смит, чийто баща — Чандлър Смит — ръководеше една от най-големите музикални компании по това време. Първоначално запознанството прерасна в познанство, след това в приятелство, след което Сандърс стана част от семейство Смит. Запознат с добрия нрав и очарован от таланта на младежа, Чандлър Смит предложи договор на Сандърс като инженер в едно от студиата на компанията. Беше ясно на всички, че този упорит млад мъж няма да стои със скръстени ръце. Постоянството и здравият труд му донесоха бързо издигане и създаване на авторитет и кариера.
След повече от петнадесет години отдаденост на музикалната индустрия, Джон Сандърс стана дясната ръка на директора и собственик на „Ариа“ — Травис Смит, наследил оттеглилия се от бизнеса свой баща. Макар да беше се превърнала от гигант в малка компания (седемдесет процента от акциите й бяха продадени, понеже Чандлър Смит трябваше да покрие дълговете си породени от страстта му към казината), „Ариа“ си оставаше традиция сред музикалните среди и постоянно запознаваше света с талантливи творци, които намираше и издаваше.
Колкото и да не искаше, Джон Сандърс се качи в колата си и я подкара към кабинета на доктора. След половинчасово шофиране той пристигна пред търсения адрес — „Колапс Авеню 66“.
— Започваме добре — засмя се на изказването си. Числото 66 му напомняше за числото на Дявола без последната трета цифра, която също бе 6.
Голяма решетъчна порта водеше до малка и спретната къща, с добре поддържана градинка. Освен свежа трева, бяха посяти красиви цветя и храсти. Миришеше приятно на люляк. Сандърс пое дълбоко въздух, излизайки от колата и насочвайки се към къщата.
Влезе през вратата и се озова в антрето, където на едно голямо бюро беше седнала млада жена, която веднага привлече вниманието на „пациента“. Тя бе някак си лъчезарна и усмихната. Имаше сини очи и руса права коса, а устните й бяха покрити с някакво светлорозово червило, което й предаваше още по-сексапилен вид. Няколко хубави неща му минаха през главата, след което добави:
— Добър ден, името ми е Джон Сандърс и имам уговорен час при д-р Фалкнър — думите му бяха последвани от предизвикателна усмивка. Момичето обаче не й обърна внимание и съвсем професионално му отвърна: