Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Като станете депутати, и вие ще правите каквото си искате. Сега сте сестри, ясно ли ви е?
В университета преподавателите също рядко си спазват работното време. Чакаме ги в кафенето, от което се вижда външната врата. Не им се сърдим, нали не скучаем в това време? Кафенетата са чудесно място за срещи. Там се разговаря свободно, обсъждат се планове, коментират се преподаватели и т.н. Но веднъж в клас някой се опитваше да изкаже лично мнение, може и аз да съм била, а една доцентка го прекъсна с думите:
— Като станете доктори на науките, тогава ще си изказвате мненията. Сега сте студенти, ясно ли ви е?
Караха ни да повтаряме чужди мнения и същевременно ни предупреждаваха да не преписваме. Е, как да стане това на практика — хем без лично мнение, хем да не преписваме? Става, но иска много учене. Затова следваме пет години само за бакалавър — за да усвоим това важно умение. Веднъж усвоим ли го, обаче, можем да се надяваме — и с право — че ще направим успешна научна кариера в областта на хуманитарните науки. За пример ни служат успелите преди нас. Минимум няколко страници библиография към всяка научна студия, а към статия — поне една. Като пишем труд, най-важното е да покажем, че сме начетени. Така ни учат в университета.
Но нашият възрастен преподавател, американският евреин, който ни преподаваше в първи курс, другояче ни учеше. Той казваше, че за нас е важно не толкова да знаем имена, факти и цифри, колкото да разбираме връзките между тях. Преподаваше писане на есе, преди да ни преподава история на Англия. Писането на есе навлезе вече и в българското образование и много ученици го намразиха, защото не им е ясно какво точно се иска от тях, а и самите учители не са съвсем наясно какво да изискват. На пазара се появиха дебели книги, които обясняват колко вида есета има и как се пише всеки един от тях. От сложно по-сложно — направо да се хванеш за главата. Нашият университетски преподавател ни учеше, че есе означава изказване на лично мнение по дадена тема. И добавяше:
— И малко да напишете, но да е ваше лично мнение. Искам да чуя мнението ви.
За пръв път седнах да пиша есе в първи курс на университета, при това на солидна възраст — 42 години. Страшно ми беше трудно. Какво мнение можех да имам по разни въпроси, които досега не са ме занимавали? И най-важното притеснение — не бях компетентна да се изкажа за нищо друго, освен за това, с което се занимавах в ежедневието си. Срамувах се да не се изложа.
— Добре, пиши за работата си тогава.
— Какво за работата ми? — и си представих нещо като история на сестринската професия.
— Не — каза американецът — за твоята работа. Обичаш ли работата си?
— Да, обичам я.
— Пиши тогава защо я обичаш.
Замислих се. Защо я обичах, наистина? Защото ми позволяваше повече свободно време от други професии. Защото в свободното си време не мислех за работата си — никой не искаше от нас да поддържаме професионалната си квалификация, като ходим на курсове или пишем статии и трудове по специфично сестрински проблеми, както правят сестрите на запад. Защото много весело си живеехме на работа. Трудно се обяснява, обаче, на човек от запада как така си живеем весело при толкова трудна и отговорна професия.
Оттам се започна. Американецът се пенсионира още същата година. От втори курс ни пое млад български преподавател — толкова ентусиазиран и толкова критичен към българския начин на мислене и изразяване, че скоро заличи от паметта ни чужденеца. Той се нагърби с трудната задача да пренастрои мисловната ни система, от едни релси, така да се каже, на други. Не настояваше особено да чуе личното ни мнение, но пък държеше да излагаме идеите си с математическа точност и да се изразяваме като англичани, не като българи. Понякога повишаваше глас или тръшваше вратата след себе си с думите:
— Вие обезсмисляте моя труд!
Най-важното беше да се научим да не използваме персонални нападки, когато не сме съгласни с някого.
— Запомнете — ни казваше, — вие не сте против дадена личност, вие сте против това, което тази личност казва или върши. Вземете кой да е български вестник и четете. Всеки обижда всекиго. А изложението на мисълта криволичи — почне едно, после се сети за друго. Пълни глупости!
После сядаше на някоя банка (университетските чинове се наричат банки, както и нашите бутилки с разтвори за венозни вливания) и ни прочиташе нещо от вестник, но едва стигнал до третото изречение, задаваше риторичния въпрос: