Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Ако не бяхте вие с д-р Станчев, сигурно нямаше да е толкова весело. Вие двамата правите веселото.

Д-р Станчев може да продължи да дава приноса си в правенето на весело, без мене обаче. Аз се навеселих, наприказвах се за секс, наразказвах се на вицове, наситих се на служебни забавления в работно време. При нас от всичко можеше да стане смешка. Тежко болен, например, беше чакан от дълго време да почине. Тежеше и на персонала, и на близките си и явно нямаше да се оправи. Една сутрин на петминутката най-сетне дойде облекчаващата вест. Докладва нощната:

— Болният почина на моето дежурство.

И битовката гръмна от ликуващи възгласи:

— Браво!

— Заслужаваш медал!

— Най-накрая!

— Отървахме се!

Аз също се смях и така, през смях, казах:

— Боже, ако някой ни чуе, ще си помисли, че сме някакви чудовища.

— По-тихо, момичета — каза старшата. Тя често ни казваше да не викаме толкова, че се чува и в коридора, неудобно е, болни хора лежат в отделението, външни лица влизат.

Толкова хубаво си живеехме, наистина. Спомням си последния месец на работното ми място — месец май. Дълго очакваната пролет дойде изведнъж. Стопли се времето, разведриха се лицата на хората по улиците. Ние в отделението прибрахме печката, с която отоплявахме битовката зимно време и свалихме халатите. Вече можехме да отваряме вратата към терасата, като пушим, за да не се издушим. Бях се върнала в залите и се чувствах прекрасно, защото издържах с чест натоварването в стационара и дори извоювах на сестрата след мен да се води по график до 15:00 ч., за да си свършва спокойно работата, пък ако беше по-сръчна или в отделението се водеха по-малко болни, и да си тръгва по-рано — какво лошо? Винаги сме гледали да си тръгнем по-рано по възможност. Шефът често ни стряскаше със заплахи, че щял да ни проверява кога идваме и кога си тръгваме. Сутрин закъснявахме с по пет-десет минути, вярно е, и аз съм го правела, и си тръгвахме някой път половин час преди 19:00 ч. Преди година поставихме въпроса, че от месец на месец влачим по 40–50 часа извънреден труд и все чакаме да ни го компенсират със свободни дни, но работата не намалява, напротив, така че проблемът изглеждаше неразрешим. Неразрешим ли? Шефът го разреши много лесно, като нареди след като свърши третата диализна смяна някъде към полунощ, да ни извозват по домовете с линейка и така изведнъж часовете ни намаляха и влязохме в норма. Сметката е много проста. От 4–5 нощни на месец като отрежете по шест часа — ето ви ги 24–30 часа по-малко. Бързо свикнахме с новия си график и дори започна да ни харесва. Тогава шефът започна да ни заплашва пък, че нощем не сме стояли точно до 24:00, а сме си тръгвали към 23:00, като свършим с болните или най-късно към 23:30. А той самият кога идваше на работа и кога си заминаваше, никоя от нас не знаеше и нямаше как да разбере — кабинетът му е извън отделението, а ако го потърсим и го няма, пак нищо не можем да му кажем — нали е шеф, има важни дела някъде из болницата или извън нея. По едно време се чуваше, че имал частна аптека, но после казаха, че се отказал да върти бизнес. Дали е вярно, не знам.