Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Аз се славех с лъвското си сърце. Любимата отделенска легенда за мен беше създадена по един случай, станал след работа преди доста години. Бях си тръгнала от дневна смяна към 7:30 вечерта. Беше късно есента, мисля, а може и зима да е било, защото рано се стъмняваше, но сняг нямаше още. Както си вървях в тъмното на път за вкъщи, някакъв мъж прекоси улицата диагонално в посока право към мен. Заговори ме с баналния въпрос:
— Извинете, да знаете колко е часът?
Аз го фиксирах с леко смръщен поглед и така, без да откъсвам очи от него и без да казвам нищо, започнах да си бъркам в пазвата. Първо значи, разкопчах едно копче на палтото си, после мушнах бавно ръка в яката-поло на пуловера си, за да извадя часовника си — беше окачен на синджирче на врата ми. Но понеже извършвам тези действия много бавно и го гледам в очите, забелязах как започва да става нещо неспокоен. Хората винаги се плашат от неизвестното. Понякога е достатъчно само да направиш нещо неочаквано, както когато Въльо чу моя груб вик-отказ, вместо мекото „да, моля“, като почука. Най-накрая аз изваждам часовничето и му казвам часа с много сериозен глас. А мръсникът се окопитва и казва:
— Сега шъ ма цалуваш ли? — и си приближава муцуната. Бях забелязала, че е циганин, а сега, отблизо, ме лъхна и на ракия и на още нещо, от което ми се повдигна.
Какво правят повечето жени в такива случаи? Пищят и се опитват да избягат. Аз обаче не мога да пищя, а и бях уморена от 12-часовото дежурство през изминалия ден.
— Аз съм медицинска сестра — заявих аз, вместо отговор на въпроса му, — и съм много уморена от работа. — Казах това страшно сериозно, бавно и строго и — ако щете вярвайте (този момент беше любимият на слушателите ми) — този пиян циганин изведнъж каза:
— Извинявай, сестрице! Аз съм тръгнал за болницата. Тука ли работиш? Щото имам болно дете, нося тука на жената….
— Така! — прекъснах го авторитетно аз. — Сега не е време за свиждане. Трябва да се обадиш на портала, че носиш нещо за детето, за да ти разрешат да влезеш. И не е хубаво да пиеш, като отиваш в болница, нали така?
— Така е, сестрице, ама много ми е тежко. Така и така. — И ми се заоплаква. Знаете обичайните проблеми на циганите — безработица, сиромашия до шия и т.н. И само на циганите ли?
Накрая се разделихме едва ли не като първи приятели. Е, вярно е, че аз все попоглеждах през рамо да не се обърне и да ме подгони, но този мъж наистина си замина по пътя, без нищо лошо да ми направи. С такива и други подобни истории забавлявах колежките. И много обичаха да ме подсещат:
— Я сега разкажи как си рекла на оня циганин: „Аз съм медицинска сестра и съм много уморена от работа“.
— Ама така ли му каза, наистина? — питаше друга. И разказът започваше.
Винаги бях насреща им, ако някоя колежка се нуждае от смяна, че й се наложило нещо извънредно. Постоянно ме караха да дежуря в малките зали и да поемам самотни нощни. Малките зали са по-леки и аз винаги благодарях на колежката, която ми отстъпваше мястото си. Влизах в залата. Имах трима или дори само двама болни (жълтата зала с хепатит В), обслужвах си ги и после си говорех с тях или си четях за изпит. Малките зали имат само едно неудобство. Която влезе там, може и да не излезе в почивка в продължение на четирите часа диализа, ако не я смени някоя от голямата зала. В голямата зала имаше три сестри, когато напусках. Те се изреждаха да излизат по време на диализната смяна — за цигара, за малка закуска или пък за покупка на месо за готвене вкъщи от транжорната близо до болницата.
За шеговитите сделки, които сключвахме — място в голяма зала за място в малка или диализно нощно за самотно — определено може да се каже, че бяха взаимно изгодни. Изгодно беше за колектива и това, че като имаше служебно събиране, винаги се знаеше кой ще остане дежурен. Зимно време пък, когато затрупаше сняг и персоналът от далечните квартали нямаше с какво да се придвижи до работа, ме извикваха извънредно — мен, както и още няколко от живеещите близо до болницата. Но извънреден труд не ни плащаха — не ни се полагал. За това ще отворя дума още веднъж преди края на книгата.
Години наред бях най-известна с това, че не отказвах никаква работа — нито извънреден труд без заплащане (старшата ни го компенсираше със свободни дни), нито вътрешна смяна на работните места по време на дежурство, нито поемане на чуждо дежурство. Лаская се от мисълта, че може и да им липсвам поне малко, когато потърсят смяна или не им се влиза в жълтата или в малките зали или не им се идва на самотно нощно. Може би на някои ще им липсват и лафовете ми. Колко пъти съм разсмивала и болните, и колегите. Последния път, като се бяхме събрали в битовката на почерпка по някакъв повод (само персонал, разбира се, на вратата пише „вход забранен за болни“), една от младите сестрички каза: