Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Тогава не го схванах — продължи той. — Ала останах с усещането, че той иска да ни каже нещо. Предполагам, че искаше да рисува. Толкова целенасочено търкаше ръката си в пода.
— Беше обсебен от това желание.
— Значи е продължил тук, вкъщи?
— И питаш! Започна още с пристигането си. Съвсем се беше вманиачил и всъщност рисуваше нещо наистина красиво. Но същевременно лицето му пламна, запъхтя се, а психологът, който беше тук, каза, че Аугуст трябвало да спре с това начаса. Било компулсивно и деструктивно, смяташе той.
— Какво точно рисуваше?
— Нищо специално, абсолютно нищо всъщност, мисля, че беше вдъхновено от неговия пъзел. Но беше страшно умело нарисувано, със светлосенки и перспектива, и всичко останало.
— Но какво беше?
— Квадрати.
— Какъв вид квадрати?
— Шахматни, мисля — отвърна тя, а може би си и въобразяваше, но ѝ се стори да долавя напрежение в очите на Микаел Блумквист.
— Само шахматни квадрати? — каза той. — Нищо повече?
— И огледала — отвърна тя. — Шахматни квадрати, които се отразяваха в огледала.
— Ходила ли си в дома на Франс? — попита той остро.
— Защо питаш?
— Защото подът в спалнята му, където е бил убит, е покрит с шахматно подредени плоскости, които се отразяват в огледалата на гардеробите.
— О, не!
— Защо казваш така?
— Защото…
Заля я вълна на срам.
— Защото последното нещо, което видях, преди да изтръгна рисунката от ръцете му, беше заплашителна сянка, която изникваше от онези квадрати — продължи тя.
— Пазиш ли рисунката тук?
— Да, или по-скоро не.
— Не?
— Боя се, че я изхвърлих.
— Олеле.
— Но може би…
— Какво?
— Още се въргаля в боклука.
Микаел Блумквист имаше утайка от кафе и йогурт по ръцете, когато измъкна смачкан лист хартия от боклука и предпазливо го разгъна на мивката. Изчетка го с опакото на ръката си и се вгледа в него на светлината от луничките под кухненските шкафове. Далеч не беше готова рисунка и точно както бе казала Хана, състоеше се най-вече от шахматни квадрати, погледнати изотгоре или отстрани, и ако човек не беше влизал в спалнята на Франс Балдер, определено трудно щеше да се досети, че квадратите са всъщност подова настилка. Микаел обаче тозчас разпозна огледалата на гардероба от дясната страна, а навярно долови и мрака, особения мрак, който го бе посрещнал нощес.
Дори му се стори, че се е върнал към онзи миг, когато бе влязъл през разбития прозорец, с изключение на един малък, важен детайл. Стаята, в която се беше озовал, беше едва ли не съвършено тъмна. А на рисунката се виждаше тъничък лъч светлина, който проникваше косо изотгоре и се спускаше по квадратите, задавайки контурите на сянка, не особено ясна и може би точно заради това страховита. Сянката протягаше ръка и Микаел, който гледаше рисунката от съвсем различна перспектива в сравнение с тази на Хана, не изпитваше затруднения да разбере какво представляваше тази ръка. Това бе ръка, която искаше да убива, а над шахматните квадрати и сянката имаше лице, лице, което още не се бе оформило.
— Къде е Аугуст сега? — попита той. — Спи ли?
— Не. Той…
— Какво?
— Оставих го временно. Честно казано, не се справях с него.
— Къде е той?
— В Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“.
— Кой знае, че се намира там?
— Никой.
— Значи само ти и персоналът.
— Да.
— Така и трябва да си остане. Може ли да ме извиниш за момент.
Микаел извади мобилния си телефон и позвъни на Ян Бублански. В главата си вече бе формулирал още един въпрос за „Кутията на Лисбет“.
Ян Бублански беше обезсърчен. Разследването тъпчеше на място, а и не бяха намерени нито блекфонът на Франс Балдер, нито лаптопът му, ето защо въпреки обстойните разговори с мобилния оператор, не бяха в състояние да обследват контактите му с външния свят, нито дори да си съставят ясна представа за делата, които водеше.
Засега не разполагаха с нещо повече от димни завеси и клишета, смяташе Бублански, направо нищо повече от един воин нинджа, който беше бързо изникнал и бързо изчезнал в мрака. Изобщо операцията му се виждаше твърде перфектна, сякаш беше извършена от лице, което не страда от обичайните човешки недостатъци и противоречия, каквито винаги се долавят в цялостната картина на едно убийство. Тук беше клинично чисто и Бублански не можеше да се отърве от мисълта, че за извършителя е било просто поредният работен ден. Умуваше над това и над разни други неща, когато се обади Микаел Блумквист.