Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Микаел — рече. — Каква чест. Ще ми дадеш ли някоя сензация най-сетне? Толкова дълго чакам.
— Сори. Този път ти ще трябва да ми помогнеш. Нуждая се от един адрес и един телефонен номер.
— И какво ще получа в замяна? Може би някоя страхотна подробност от откритото от теб тази нощ.
— Бих могъл да ти дам няколко професионални съвета.
— Като например?
— Да спреш да пишеш глупости.
— Ха, че кой тогава ще държи под отчет всичките телефонни номера, от които изисканите репортери се нуждаят? Кого търсиш?
— Хана Балдер.
— Мога да се досетя защо. Очевидно нейният любим е бил стабилно напоркан вчера. Срещнахте ли се там?
— Недей да хвърляш кукички сега. Знаеш ли къде живее?
— „Туршгатан“ 40.
— И знаеш това просто ей така.
— Имам брилянтна памет за глупости. Но чакай малко, ще ти дам и кода за входната врата и телефонния номер.
— Благодаря.
— Но слушай…
— Да?
— Не си единственият, който я търси. Нашите собствени хрътки също са плъзнали по петите ѝ и доколкото знам, тя не е вдигала телефона цял ден.
— Мъдра жена.
След това Микаел за няколко секунди постоя неподвижен на улицата, несигурен какво да предприеме, като не можеше да се каже, че положението му допадаше. Ловът на нещастни майки заедно с криминалните репортери на вечерните вестници не бе онова, което беше желал от деня. При все това махна на едно такси и отпраши към Васастан.
Хана Балдер бе придружила Аугуст и Ейнар Форшберг до Кабинета за деца и младежи „Один“ на улица „Свеавеген“ точно срещу горичката на Обсерваторията. Приемната се състоеше от два доста големи съединени апартамента, но макар и интериорът и прилежащият двор да създаваха усещане за нещо частно и уютно, там пак си изглеждаше като в институция за душевноболни и това със сигурност се дължеше по-малко на дългия коридор и затворените врати, отколкото на навъсените, бдителни изражения на персонала. Служителите имаха вид на хора, развили известна мнителност срещу децата, за които бяха отговорни.
Управителят Торкел Линден беше нисичък, суетен мъж, който твърдеше, че имал богат опит с деца с аутизъм, и това на пръв поглед вдъхваше доверие. Хана обаче не хареса начина, по който той гледаше Аугуст, и като цяло не ѝ допадна разпределението на децата по възраст. Видя тийнейджъри и съвсем малки деца в една група. Сега обаче изглеждаше твърде късно да съжалява и по пътя към дома се утешаваше с мисълта, че това ще продължи само за кратко време. Може би щеше да прибере Аугуст още тази вечер.
Потъна в мисли, сети се за Ласе и неговите пиянства, и отново си каза, че трябва да го остави и да вземе живота си в ръце. Сепна се, когато излезе от асансьора на „Туршгатан“. На стълбищната площадка седеше привлекателен мъж и си водеше бележки в тефтер. Когато се изправи и я поздрави, тя разпозна Микаел Блумквист и я обзе страх. Навярно бе толкова обременена от чувството си за вина, че за миг се уплаши да не я разобличи във вестника. Не беше така, разбира се. Той само се усмихна смутено и дори на два пъти помоли да го извини за безпокойството, така че тя изпита истинско облекчение. Всъщност отдавна му се възхищаваше.
— Нямам коментари — заяви Хана с тон, който всъщност намекваше за противното.
— Аз и не съм тръгнал да търся такива — каза той и тогава тя си припомни, че двамата с Ласе били пристигнали заедно или поне едновременно при Франс нощес, макар и да недоумяваше какво общо имаше помежду им — в този момент те ѝ изглеждаха като пълни противоположности.
— Ласе ли търсиш? — попита тя.
— Бих искал да чуя нещо за рисунките на Аугуст — рече той и тя усети, че я обзема паника.
Покани го все пак да влезе, което определено беше непредпазливо от нейна страна. Ласе се бе изнесъл да лекува махмурлука си в някоя близка квартална кръчма и можеше да се върне всеки момент. Щеше да полудее при вида на журналист от този ранг в техния дом. Хана обаче не само се бе притеснила — и любопитството ѝ се бе събудило. Откъде, по дяволите, Блумквист знаеше за рисунките? Покани го да седне на сивия диван в дневната, а самата тя отиде в кухнята, за да приготви малко чай със сухари. Когато се върна с поднос, той рече:
— Нямаше да те безпокоя, ако не беше крайно наложително.
— Не ме безпокоиш — отвърна тя.
— Нали разбираш, видях Аугуст тази нощ — продължи той — и размишлявам над това отново и отново.
— Така ли? — учуди се тя.