Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Тя погледна към Дъмбълдор, и макар че страните й бяха пламнали, погледа й беше фокусиран.
— Не вярвам, че много хора ще съжаляват когато му видят гърба.
— Сигурен съм, че разбирате, че ние няма да имаме възможност да го ангажираме целогодишно. Най-малкото той ще трябва да се връща тук през лятото.
— Е, това е по добре, отколкото да те цапардосат в носа с ръждясал ръжен. — каза госпожа Кол с леко хълцане. Тя се изправи на краката си и Хари с изумление установи, че тя пазеше доста стабилно равновесие, дори след като две-трети от джина бяха изпити.
— Предполагам, че бихте искали да го видите?
— Много. — отговори Дъмбълдор, който също се изправи.
Тя го изведе от офиса си през каменните стълбища, междувременно крещейки инструкции и предупреждения на персонала и децата. Всички сирачета, както забеляза Хари, носеха еднакви сивкави блузи. Изглежда, че се грижеха доста добре за тях, но също така нямаше съмнение, че това беше зловещо място да израснеш.
— Тук. — рече госпожа Кол, докато преминаха през втората площадка на стълбището и спряха пред първата врата в дълъг коридор. Тя почука два пъти и влезе.
— Том? Имаш посетител. Това е господин Дъмбъртон — ох, извинявам се, Дъндърбор. Той е тук да ти каже за… е, ще чуеш сам от него.
Хари и двамата Дъмбълдоровци влязоха в стаята и госпожа Кол затвори вратата зад тях. В стаята нямаше абсолютно нищо, като изключим един стар дрешник и матрак. Момче седеше върху сиво одеяло с протегнати крака и книга в ръка.
По лицето на Том Риддъл нямаше и следа от рода Гаунт. Предсмъртното желание на Меропе е било изпълнено, той беше малко копие на баща си, висок за единадесет годишно момче, с черна коса и бледо лице. Очите му се присвиха леко при странното появяване на Дъмбълдор. Последва момент тишина.
— Как си, Том? — попита Дъмбълдор, пристъпи напред и подаде ръката си. Момчето се подвоуми преди да си подаде ръката в отговор. Дъмбълдор придърпа твърдия дървен стол зад Риддъл, та двамата навяваха смътна прилика на пациент в болница и посетител. — Аз съм професор Дъмбълдор.
— Професор? — повтори Риддъл бдително. — Това същото ли е като доктор? Защо сте тук? Да не би тя да ви е докарала тук за да ме прегледате?
Той сочеше вратата през която госпожа Кол току-що беше излязла.
— Не, не. — усмихна се Дъмбълдор.
— Не ви вярвам. — каза Риддъл — Тя иска да ме прегледат, нали? Кажи истината!
Той изговори последните две думи със мощен заповеднически глас, който беше почти шокиращ. Това беше заповед и звучеше така, сякаш я е изговарял много пъти в миналото. Очите му се разшириха и той загледа кръвнишки Дъмбълдор, който не отговори по никакъв начин, освен че продължи да се усмихва приветливо. След няколко секунди Риддъл смени тактиката, макар че все още изглеждаше, ако не друго, то поне особено внимателен.
— Кой сте вие?
— Вече ти казах. Казвам се професор Дъмбълдор и работя в училище, наречено Хогуортс. Тук съм за да ти предложа място в моето училище, твоето ново училище, ако пожелаеш да се присъединиш към него.
Реакцията на Риддъл беше истински изненадваща. Той скочи от леглото и направи няколко крачи назад от Дъмбълдор, изглеждайки извън себе си от гняв.
— Не можете да ме баламосате! Вие идвате от лудницата, нали? Професор, да, сигурно, но аз няма да отида, разбрахте ли? Старата управителка е тази, която трябва да постъпи в лудницата. Никога не съм правил каквото и да е на малката Ейми Бенсън или на Денис Бишоп и ако искате ги питайте, те ще ти кажат!
— Аз не съм от лудницата. — рече спокойно Дъмбълдор. — Аз съм учител и ако се успокоиш и седнеш, ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш за Хогуортс. Не е нужно да казвам, че ако нямаш желание да постъпиш в това училище, никой няма да те насилва…
— Бих желал да ги видя да опитат. — присмя се Риддъл.
— Хогуортс, — продължи Дъмбълдор, все едно не е чул последната реплика, — е училище за хора със специални способности…
— Не съм луд!
— Знам, че не си луд. Хогуортс не е училище за умопомрачени хора. То е училище за магия.
Стаята се изпълни с тишина. Риддъл беше замръзнал, с безизразно лице, но с очи преминаващи се едното око на Дъмбълдор към другото, сякаш се опитваха да открият в едното от тях знаци, че директора лъже.