Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Тя дори не е пожелала да остане жива заради сина си?
Дъмбълдор повдигна веждите си:
— Възможно ли е да чувстваш съжаление за Лорд Волдемор?
— Не — бързо отговори Хари, — но тя е имала възможност да избира, за разлика от моята майка.
— Твоята майка също имаше избор. — каза Дъмбълдор внимателно. — Да, Меропе Риддъл предпочете смъртта пред собствения си син, който се е нуждаел от нея, но не я съди твърде сурово, Хари. Жизнените й сили са били значително намалели от продължителната мъка и тя никога не е имала смелостта на майка ти. И сега, ако си готов…
— Къде отиваме? — попита Хари, след като Дъмбълдор застана до него до писалището.
— Този път, — рече Дъмбълдор, — ще навлезем в мой спомен. Допускам, че ти ще оцениш както множеството му детайли, така и задоволяващата му точност. След теб, Хари…
Хари се наведе към мислоема; лицето му докосна студената повърхност на спомена и той отново пропадаше през мрака… След секунди вече беше стабилно стъпил на земята; той отвори очите и откри себе си и Дъмбълдор пред оживена, старомодна улица в Лондон.
— Това съм аз. — каза сияещия Дъмбълдор, посочвайки висока фигура, която пресичаше пътя на фона на теглена от кон кола за доставка на мляко.
Косата и брадата на този по-млад Дъмбълдор бяха кестеняви. След като достигна тяхната страна на улицата той закрачи бодро по тротоара, привличайки множество любопитно погледи заради крещящия си костюм от тъмновиолетово кадифе, който носеше.
— Хубав костюм, сър. — отбеляза Хари преди да успее да се възпре да го изрече, но Дъмбълдор само се подсмихна в отговор, докато те следваха по-младия Дъмбълдор на късо разстояние. Най-накрая преминаха през поредица от железни порти и се озоваха в гол двор, пред който се извисяваше неприветлива квадратна сграда, обградена с висока ограда. Той изкачи малкото стълби водещи до входната врата и почука веднъж. След няколко секунди вратата беше отворена от мърляво момиче, което носеше престилка.
— Добър вечер, имам уговорена среща с госпожа Кол, която, доколкото знам, е директорката тук?
— Ах… — отговори обърканото момиче, което очевидно беше слисана от чудатото появяване на Дъмбълдор. — Мхм… просто един мом… ГОСПОЖО КОЛ! — извика тя.
Хари чу далечен глас, който крещеше нещо в отговор. Момичето се обърна към Дъмбълдор:
— Влезте, тя идва.
Дъмбълдор пристъпи в предверието облицовано в бяло и черно; от цялото място се носеше усещането за бедност, но за сметка на това беше стерилно чисто. Хари и Дъмбълдор такъв, какъвто го знаем сега, продължиха напред.
Преди входната врата да се затвори, слаба жена с измъчен вид заприпка срещу тях. Тя имаше заострен профил, който по-скоро изглеждаше разтревожен, отколкото нелюбезен. Докато се приближаваше към Дъмбълдор, тя даде няколко нареждания на друго момиче в престилка.
— …и вземи йод от горния етаж при Марта. Раничките на Били Стъбс зарастват, а Ерик Уолей има варицела — не стига всичко, а и това… — тя каза на посоки, без да адресира думите си персонално до някой. Тогава очите й спряха върху Дъмбълдор — и се закова на мястото си, изглеждаща толкова шокирана, все едно току-що жираф беше прекрачил прага на дома.
— Добър вечер. — каза Дъмбълдор, подавайки ръката си. — Името ми е Албус Дъмбълдор. Изпратих Ви писмо с молба да уговорим ден, когато да се срещнем и вие бяхте така любезна да ме поканите днес.
Госпожа Коул премигна. Очевидно решила, че все пак Дъмбълдор не е халюцинация, тя каза тихо:
— О, да. Добре. В такъв случай по-добре да влезем в моята кантора.
Тя поведе Дъмбълдор в малка стаичка, която изглеждаше наполовина закусвалня, наполовина офис. Тя, както и предверието, изглеждаха бедняшки и мебелите бяха стари и не особено добре наредени. Тя го покани да седне върху един нестабилен стол и застана зад разхвърлено бюро, гледайки го неспокойно.
— Аз съм тук, както Ви уведомих и в писмото си, за да поговорим относно Том Риддъл и да заплануваме неговото бъдеще. — рече Дъмбълдор.
— Вие от неговото семейство ли сте? — попита госпожа Кол.
— Не, аз съм учител. — отговори Дъмбълдор. — Тук съм за да предложа на Том място в училището ми.