Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Точно така. — изрече госпожа Кол докато си наливаше още джин — Помня го перфектно, тъй като аз самата започнах работа тук по същото време. Точно в навечерието на Нова Година, със студ, снеговалеж, разбирате. И тази девойка, не много по-възрастна от мен самата по това време, се появи залитаща по стълбите. Е, тя не беше първата. Ние я приютихме вътре и тя роди преди да мине и един час. А в следващия час вече беше мъртва.

Госпожа Кол кимна и изпи още една голяма глътка джин.

— Тя каза ли нещо преди да почине? — запита Дъмбълдор. — Нещо за бащата на момчето например?

— В интерес на истината, да. — отговори госпожа Кол, която вече се наслаждаваше на разговора с джин в едната ръка и любознателна публика срещу нея. — Помня, че каза: „Надявам се, че ще изглежда като баща си“ и няма да лъжа, това желание беше напълно разбираемо, тъй като тя положително не беше красива — и тогава пожела неговото име да бъде Том, като неговия баща и Марволо като нейния баща, да, определено смешно име, не мислите ли? Ние се чудехме дали не е дошла от някой цирк — и после добави, че неговото бащино име ще е Риддъл. И скоро след това тя умря, без да изрече нито дума повече. Ние, естествено, го кръстихме така. — това изглеждаше толкова важно за клетото момиче, но нито Том, нито Марволо, нито пък какъвто и да е Риддъл са го търсили някога, та той остана в сиропиталището и от този момент нататък не го е напускало.

Мисис Кол изля в устата си поредната респектираща глътка джин. Две червени петна изникнаха на челото й. Тогава тя продължи:

— Той е странно момче.

— Да. — съгласи се Дъмбълдор. — Допусках, че може да е така.

— Той беше и странно бебе. Много рядко плачеше. И след като поотрасна малко… той стана… особен.

— В какъв смисъл особен? — попита Дъмбълдор спокойно.

— Ами… той беше…

Госпожа Кол хвърли на Дъмбълдор нахален поглед, в който нямаше нищо недвусмислено:

— Казвате, че той със сигурност ще бъде приет в училището Ви?

— Със сигурност.

— И нищо, което изрека не може да промени това?

— Нищо.

— И вие ще го отведете при всички положения?

— При всички положения. — каза в отговор Дъмбълдор.

Тя му хвърли бегъл поглед, който явно преценяваше дали може да му се довери. Все пак тя реши, че може и внезапно избълва:

— Той плаши другите деца.

— Имате предвид, че ги тормози?

— Струва ми се, че е така. — каза госпожа Кол, намръщвайки се леко, — но е много трудно да го хванеш, докато го прави. Имаше инциденти… гадни случки…

Дъмбълдор не я притисна да продължи, макар че Хари можеше да каже, че директора беше заинтересован. Тя отпи още една глътка джин и страните й станаха още по-розови.

— Заекът на Били Стъбс… да, Том каза, че не го е направил той и не разбирам как би могъл, но въпреки това едва ли се е обесил сам, нали?

— Вярвам, че не. — отвърна тихо Дъмбълдор.

— Но да пукна, ако знам как го е направил. Всичко, което знам е, че той и Били са се скарали предния ден, — госпожа Кол излочи още една солидна глътка джин и продължи, — по време на лятната екскурзия, ние ги извеждаме на лагери в провинцията или крайбрежието веднъж годишно, и Ейми Бенсън и Денис Бишоп никога не се възстановиха напълно след това. Всичко, което изкопчихме от тях беше, че те са отишли в някаква пещера с Том Риддъл. Той ми се закле, че те просто са отишли да разучат района и нищо повече от това, но нещо се е случило там, сигурна съм. И… въобще се случиха много неща… странни неща…