Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Д-р Скорчева, какво направихте по случая с онази болна? — попитах аз и само дето не намигнах на двете отсреща.
— Ами, Ани, аз ходих при доц. Фонев, но ме заговори за друго и забравих да му кажа.
Тези думи ги чуха и много добре ги разбраха и колежката ми, и стажантката. Те бяха венецът на разказа за поемането на отговорност.
После Скорчева сякаш забрави напълно. Само на една главна визитация трепна, понеже помисли, че шефът иска да я критикува за дублирането, но веднага схвана, че той не е разбрал за него и се успокои. Това е принципът на д-р Скорчева.
Чак в края на месеца внезапно се сети и рече:
— Ах, ами какво да направим с дублираните изследвания?
— Не знам, нали казахте, че поемате цялата отговорност?
— Да, аз наистина мога да поема отговорността.
И седна да разглежда листа, като че ли за пръв път го виждаше. И — виж ти — откри още нещо. Сгрешила беше при нанасянето. Тези от 7-ми ги нанесла на 8-ми и обратното. И даже така, пак беше объркала няколко цифри. Какво да прави сега? Не само дублирани, ами и грешно нанесени, олеле! И тя старателно преписа целия лист с изследванията. Така разбира тя поемане на отговорност.
Що се отнася до д-р Станчев — един от най-добрите ни лекари, за съжаление и той понякога издребняваше, а не му подхождаше, ама никак. Веднъж се опита да ме кълве по много досаден за мен начин. Защо съм била свалила уретралния катетър на една баба, спомняш ли си, д-р Станчев? Свалила го бях, защото бабата нямаше вече нужда от него, сърбеше я, искаше да се поизмие като жена и защото шефът нареди на главна визитация да бъде свален този катетър — но кой да го чуе? — и защото тебе те нямаше целия предобед, д-р Станчев. Никой не знаеше къде си се дянал. Станчев често изчезваше от отделението по за два-три часа, а в деня, когато свалих катетъра — без негово назначение, ау, че непростимо! — бил ходил в малкия градски център, както ми каза после. А защо не ми каза, като тръгваше? И нали шефът се кълнеше, че където и да ходели, все в нашата болница били стоели и все се обаждали на кой телефон са? Иначе Станчев е от лекарите, които най-сериозно си гледат болните. Но и той е жертва на системата и не може да й си противопостави.
Ако приложим условна мярка за отчитане на лекарската професионална компетентност и отношение към болните, д-р Станчев ще бъде на върха, а д-р Веждов — на дъното. Д-р Веждов не ни даваше да го безпокоим за нищо, ако ще и болен да умира. Веднъж ме постави в много критична ситуация. Нареди ми да направя инжекция с диазепам на болен, който имаше затруднено дишане. Отказах му с аргумента, че ако направя диазепама, болният може да спре да диша, преди още да съм извадила иглата. Предложих му да се обади на реанимация. Веждов се съгласи, допадаше му идеята да се отървем някак си от тежко болния (беше 36-годишен наш болен), като го пробутаме на реанимация. Дойде екип да преценят на място дали е за вентилация (изкуствено обдишване) и го взеха, защото беше. В реанимация стоя два-три дни на изкуствено дишане. А помниш ли, д-р Веждов, деня, когато крещеше, че искаш да наглася перфузора на един милилитър и половина, а аз ти казвах, че перфузорът няма половинки, започва от един милилитър на час и един по един стига до максимума от 99 мл на час — то си го пише на уреда. Ти побесня и се развика:
— Искам друга сестра! Ти нищо не разбираш!
Дойде друга сестра и какво ти рече? Същото:
— Не може, д-р Веждов, перфузорът не може да се нагласи на 1.5 мл/час. Просто няма как.
А ти като някакъв тъп фелдфебел, излязъл от „Швейк“, почервеня от яд и заяви:
— Вие всичките нищо не разбирате!
Вечерта в края на дежурството, Веждов ме привика в една стая и ме предупреди нищо да не излиза от мен по случая.
— Аз съм старо куче, Боянова — ми каза. — Да не съм чул да ме излагаш!
— И аз съм стара кучка, д-р Веждов! Няма, не бойте се! — отговорих с паралелна фраза, да стане весело. И той се разсмя с оня неговия гърлен, пресипнал смях.
Но аз после много пъти разказвах на колежките. Пък и не бях само аз свидетел, и другите разказваха същото. И много се смяхме с фелдфебел Веждов. Можеш да се скриеш в кабинета си, но къде ще се скриеш, като не си разбираш от работата?
Двадесет и втора глава
И тази сутрин, 27-ми юни, се събудих с приятното чувство, че утрото е прекрасно и че не съм на работа в болницата. Все още съм сестра в редовен годишен отпуск, но само след три-четири дни няма да съм такава и никога няма да бъда. Надявам се да съм оставила някакви спомени у болните и у колежките, и дано повечето да са добри. На болните почти никога не съм се скарвала. Колежките даже ми викаха:
— Стига си ги глезила тия болни! Ще ти се качат на главата.