Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Но и никой от болните не ми се е качвал на главата. Дори с „лудия“ Въльо си говорех човешки. Той повече се правеше на луд, отколкото беше, ако и да се водеше на учет. Правеше щури изпълнения, щом нещо не му изнасяше. Крещеше като побеснял, веднъж си беше издърпал иглите по време на диализа. Станало така. Въльо нещо пак бил недоволен — не от сестрите, за отбелязване, от лекарите бил недоволен. Дежурният лекар казва на шефа и той идва в залата, където Въльо лежи на диализа и пръска слюнки от бяс, та чак околните болни се оплакваха после, че преди да ги напръска с кръв, ги напръскал с плюнки. Шефът застава на вратата и започва по обичайния си директен начин:
— Я се дръж малко, бе, какво си се развикал! Върви си, като не ти харесва на диализа, заминавай си и хич не ми идвай повече!
— Ч-чакай м-малко, д-д-доцент Ф-Фонев… — болният страдаше от заекване, затова не можеше да се изкаже лесно.
— Няма какво да те чакам — и трясва вратата зад себе си.
Сестрата остава насаме с болния. Фрустрираният Въльо продължил да изкарва яда си пред нея:
— Ще се махна! Няма да остана тука! — викал той, след като шефът го пренебрегнал така демонстративно, без да изслуша оплакванията му.
— Недей така, бе Въльо, чакай малко…
— Шъ ми вика той на мене! Кой е тоя, бе! К’о кат’ е шеф! — и гневно размахал юмруци във въздуха.
— Внимавай, ще си извадиш иглите, спри се!
— Нека да ги извадя, пък, нека! — и изведнъж си дръпва и двете игли, така както работи апаратът. Кръв шурва на по-тънки и по-дебели струи на всички страни — и от кръвните линии по апарата, и от местата на убождане върху предмишницата на болния. Сестрата скача и се хвърля да го спасява от смърт поради остра кръвозагуба. Спира апарата и с голи ръце (без ръкавици) натиска пункционните места върху ръката му, а той се дърпа и не дава и вика, че ще скочи през прозореца. Сестрата пищи:
— Помо-о-ощ!!!
Алармирани от врявата, на помощ се притичват още две сестри и дежурният лекар. Сестрите спират кръвоизлива, а дежурният бяга до телефона оттатък и вика психиатър по спешност. След малко идват един психиатър и двама яки мъже санитари (в психиатрията санитарите са такива). Щом ги вижда, Въльо внезапно сменя тактиката. Става по-кротък от агънце. Обяснява, че шефът го е обидил, вместо да обърне внимание на оплакванията му, затова е направил панаира и отказва да се подпише за приемане в лудница. Психиатърът и санитарите спазват новите, демократични закони и повдигат безпомощно рамене:
— Няма причини да го връзваме. Болният се владее — и си заминават.
Въльо е споделял с мен, че като викнел, всички му играели по свирката. Една вечер, на мое самотно дежурство — това е нощно, когато няма диализа и сестрата дежури самичка, без санитар и без лекар в отделението — той се опита да ме „действа“. Няколко пъти влиза в сестринската стая без мое разрешение и говори надълго и нашироко по телефона. Направих му забележка, съвсем спокойно, без да му викам, просто му обясних, че телефонът е служебен и трябва да е свободен, защото може да ме потърсят за спешен случай. Той ме изслуша внимателно и обеща:
— Няма повече, сестра. Извинявай.
Добре, но след малко пак влезе и започна да говори по телефона. Използва намалението, че седнах в битовката да погледам телевизия, без да заключа вратата на манипулационната. Викаше силно, та разговорът кънтеше из цялото отделение. Станах с намерението да го изгоня и да заключа, но щом доближих отворената врата на стаята, откъдето Въльо се виждаше седнал на сестринското бюро и облегнат на стола, той с властен жест ме отпрати, като същински шеф. Прибрах се оттатък, да не го дразня. Като свърши и този разговор, Въльо тръгна към стаята, в която гледах телевизия. Малко се бях поуплашила, та се бях заключила отвътре. Чувах бодрите му крачки по коридора как приближават. Въльо, значи, стигна до моята врата и почука. Аз отвътре викнах с възможно най-дебелия си глас:
— НЕ! ОТИВАЙ ДА СИ ЛЯГАШ, ВЪЛЬО! — като успях да вложа властно-заплашителни нотки в неговия стил.
Въльо се поколеба отвън, сигурно е очаквал да кажа:
— Да, моля? — и какво да направи, какво? Взе, че ми се извини отново. Той ми се извини! Два пъти за една вечер! После отиде и си легна, без да ми създава никакви неприятности. Затова ми се струва, че не беше толкова луд, колкото го мислеха.
Не само аз съм изпитвала страх от Въльо, всички сестри се страхувахме, аз дори най-малко. Затова докато лежеше в отделението, вземах и техните самотни нощни по график. Този случай съм им го разправяла на сутрешна петминутка и всички викаха:
— Майчице! Ами после? Ама нищо ли не ти направи?