Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Чук-чук-чук?
— Да, моля?
— Аз съм, д-р Скорчева, викали сте ме.
— Ах, да, виж сега, имаш много сериозен пропуск.
Аз, естествено, се притесних от неизвестността. Какъв ли може да е този мой пропуск? Много сериозен при това! Телефонът звънна, Скорчева вдигна слушалката и говори десетина минути, докато аз си напрягах ума да се сетя какво може да съм пропуснала, а сърцето ми изпадна в тахиаритмия. Тя седеше зад голямото си бюро, аз стоях диван чапраз — и това е част от принципа. Най-сетне телефонният разговор приключи и Скорчева се обърна към мен с тон на голям шеф:
— Защо си взела два пъти пълни изследвания на болната еди-коя си на 7-ми и 8-ми април респективно?
— Не съм й вземала два пъти кръв, д-р Скорчева!
— Ето ИЗ-то й. Виж сама. При това е по клинична пътека. Ако от Здравната каса минат на проверка, ще ни наложат голяма глоба. Искам да ми обясниш защо си го направила.
— Момент, моля ви — всъщност се моля на паметта си по-бързо да ми възвърне спомена, защото е минала седмица оттогава. — Да, спомням си, сутринта на 7-ми, когато приех петима нови болни. Нали си говорихме, че по случай празника са дошли наведнъж не един и не двама, а цели петима. Така, спомням си, че тогава на всички успях да взема пълни изследвания. Нали пред вас вземах, каквото ми нареждахте? Но на нито един не беше вписано нищо в ИЗ-то. Обещахте по-късно да отбележите, че им е взето всичко необходимо. Спомням си, като си тръгвах, че огледах ИЗ-тата на новите болни още веднъж (винаги оглеждах всички листи на тръгване от работа и на пристигане, за да не би да впише някое назначение, без да ми каже и после да ме обвини, че съм го пропуснала). ИЗ-то на тази болна още не беше обработено.
Оттук нататък Скорчева започна да си припомня, мръщейки ниско челце:
— Да, аз не бях обработила болната. Следобеда бях дежурна. Прегледах я и назначих всички необходими изследвания за няколко дни напред. Пълните кръвни изследвания бяха взети сутринта на 7-ми. Но защо ще напиша дата 8-ми?
— Не знам, д-р Скорчева. Сега се сещам, че нощната ми предаде, че е взела кръв на болната, но аз си помислих, че сте назначили нещо допълнително, за което сте се сетили следобеда.
— Не, всичко е било взето, както трябва. Объркала съм се нещо с датата. Значи излиза, че пропускът е мой?
— Да, така излиза — отговорих с английско самообладание, което си възвърнах веднага, щом паметта ми услужливо започна да ми помага.
Тогава оставих Скорчева да се чуди на себе си, сконфузена от неволното си объркване. Вижте сега, всеки може да сбърка. Въпросът не е в това, а в принципа, както обичаше да казва самата д-р Скорчева. Не знам как го разбираше тя този принцип, но на обяд, след като вече всички сестри знаеха чий е пропускът, включително старшата, аз помолих д-р Скорчева да ми подпише бележка, че пропускът не е мой. Казах на колежките и на старшата, че ако мине проверка, глобата на мен ще я тръснат, като едното нищо, ако нямам такава бележка и ако те си замълчат. Д-р Скорчева ми отказа подпис по следния начин, също в познат маниер:
— Изчакай малко, моля ти се. Трябва да помисля. Не мога да разбера защо съм се объркала.
След два дена й доведох директния свидетел — сестрата, която е работила под нейното вещо ръководство и е пуснала бележките за следващия ден, както й е наредила д-р Скорчева. Тогава тя нямаше къде да мърда повече, но пак ме помоли да не бързам, този път с тържественото обещание:
— Поемам цялата отговорност за случилото се.
— Тогава значи ще ми подпишете?
— Не, не мога сега. Утре.
На другия ден аз пак й пъхам да подпише. Сега пък бърза за някъде, като се върне. Връща се и аз пак съм насреща й, колкото й да не може да ме понася. Излизам с ново предложение:
— Да отидем заедно при доц. Фонев и да му обясним случая.
Представяте ли си колко й хареса това предложение? И колко дни след това е треперела, че ще отида да я изпея на шефа.
— Аз сама ще отида — беше хладният й отговор, събрал последното възможно достойнство на обречения.
Този ден не можа да намери доцента. На другия или на по-другия, аз хванах Джулия за слушател на поучителната история как д-р Скорчева разбира поемане на цялата отговорност. До Джулия седеше една стажантка от горните етажи, която също слушаше с интерес. Тъкмо свърших с разказа и Скорчева влезе.