Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Вярно, вярно.
— Ето защо си мисля, че би било добре за него да не излизат много материали точно сега.
— Искаш да кажеш положителни.
— Може би, да — продължи Уве. — И тъкмо затова те поканих на обяд.
— Благодарен съм ти, разбира се. И всъщност си мисля, че разполагам с нещо добро. Тази сутрин се чух с един мой стар другар по скуош — заяви Уилям Борг, очевидно в опит да си възвърне предишната самоувереност.
— И кой е той?
— Рикард Екстрьом, главен прокурор. Той ръководи предварителното разследване по убийството на Балдер. И определено не е във фенклуба на Блумквист.
— След историята „Залаченко“, нали?
— Именно. Блумквист му отмъкна целия замисъл, та сега се безпокои да не би да му саботира и това разследване, или по-точно, да не би вече да го е сторил.
— Че по какъв начин?
— Блумквист не споделя всичко, което знае. Говорил е с Балдер точно преди убийството, на всичкото отгоре се е оказал лице в лице с убиеца. При все това по време на разпита се е оказало, че разполага с удивително малко сведения. Рикард Екстрьом подозира, че къта най-якото за собствената си статия.
— Интересно.
— Нали? Става дума за човек, който е осмян в медиите и толкова отчаяно търси сензация, че дори е готов да остави убиец да се измъкне. Стар репортер звезда, който е склонен да хвърли на боклука цялата си отговорност пред обществото, когато вестникът му е изпаднал във финансова криза. И който всъщност току-що е научил, че „Сернер Медия“ иска да го изхвърли от редакцията. Толкова ли е странно, че рухва напълно?
— Разбирам хода на мисълта ти. Има ли нещо, което би искал да напишеш?
— Честно казано, не мисля, че би било добре. Твърде известно е, че двамата с Блумквист си имаме зъб. По-скоро трябва да се свържете с някой новинарски репортер и да му окажете подкрепа, като му дадете място на водещите си страници. Ще се сдобиете с добри цитати от Рикард Екстрьом.
— Хм — отвърна Уве и се загледа към Стюреплан, където съзря красива жена с яркочервено палто и дълга, червеникаворуса коса.
За първи път в този ден се усмихна широко и искрено.
— Май идеята не е толкова глупава — добави и също си поръча малко вино.
Микаел Блумквист се зададе по „Хурншгатан“ по посока надолу към площад „Марияторет“. По-нататък, край църквата „Мария Магдалена“ беше спрял бял товарен автомобил, а отстрани стояха двама мъже, размахваха ръце и си крещяха един на друг. Ситуацията приковаваше вниманието на повечето хора наоколо, но Микаел почти нищо не забеляза.
Мислеше си как синът на Франс Балдер бе седял на горния етаж в голямата къща в Салтшобаден и бе търкал ръка в персийския килим. Ръката беше бяла, спомни си той, с петна по пръстите и горната част на дланта, като от пастели или моливи, и самото движение по килима изглеждаше така, сякаш момчето защриховаше нещо. Внезапно Микаел видя цялата сцена в нова светлина и тогава му мина през ума същото като у Фара Шариф. Може би все пак не Франс Балдер бе нарисувал светофара.
Навярно момчето притежаваше неочаквано голям талант и по някаква причина това не го удиви чак толкова, колкото можеше да се очаква. Още първия път когато бе попаднал на Аугуст Балдер в спалнята на долния етаж, край мъртвия му баща на шахматния под, и го бе видял да блъска тялото си в таблата на леглото, Микаел бе предусетил, че в него има нещо специално. Сега, докато прекосяваше „Марияторет“, го обзе странна мисъл, която със сигурност не струваше много, ала отказваше да го пусне от лапите си и го принуди да спре горе на възвишението Йотгатсбакен.
Най-малкото трябваше да провери хрумването си, затова извади мобилния си телефон и поиска от „Справки“ номера на Хана Балдер. Нямаха го, а и едва ли влизаше в телефонния указател на „Милениум“. Какво да прави? Сети се за Фрея Гранлиден. Фрея беше репортер в развлекателната рубрика на „Експресен“ и това, което пишеше, не правеше голяма чест на професията. Касаеше се за разводи, любовни връзки, кралски истории… Момичето обаче беше находчиво и цапнато в устата, а в случаите, когато се бяха виждали, си бяха прекарвали готино, ето защо сега набра нейния номер. Естествено, даваше заето.
Понастоящем репортерите от вечерните вестници нонстоп говореха по телефона. Толкова ги притискаше времето, че не смогваха да станат от столовете си и да се погледнат отстрани. Просто си киснеха по местата и си изплюваха текстовете. Накрая все пак се добра до нея и ни най-малко не се учуди, когато тя възкликна, надавайки кратък радостен писък.