Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Обширното обяснение за цененето на музиката при гърците може да е показвало как мисълта, която се опитва да обясни характера и функцията на музиката, постоянно витае над чистото понятие игра. Истинската природа на всяка музикална дейност е играта. Този първичен факт си остава повсеместно признат даже когато не е ясно изразен. Независимо дали музиката служи за развлечение и радост, или изразява висша красота, или има свещено литургично предназначение, тя винаги остава игра. Често — най-вече в култа — музиката е вътрешно свързана с особено игровата функция, с танца. Разграничението и описанието на свойствата на музиката в по-старите периоди на цивилизацията е наивно и несъвършено. Възхищението от свещената музика се изразява посредством сравнение с ангелски хорове, с божественото. Освен като религиозна функция музиката се цени главно като благородно прекарване на времето и достойно за възхищение майсторство или просто като весело развлечение.

Доста по-късно наред с първоначалното й възприемане музиката постепенно започва да се цени като лично емоционално преживяване на изкуството, поне на думи. Признатата функция на музиката винаги е била тази на благородна и възвишена социална игра, връхната точка на която се е търсела в изключителното майсторство на изпълнението. Що се отнася до изпълнителите, те дълго време остават подчинени. Аристотел нарича професионалните музикални прост народ. Музикантът е продължавал да се числи към скитниците. Още през седемнадесети век всеки монарх е поддържал своя собствена „музика“, както е поддържал свои конюшни. Придворната капела дълго време е запазвала известен прислужнически характер. По време на Луи XVI „musique du roi“ е имала постоянен композитор. Кралските „24 violons“ са били още полуактьори. Музикантът Бокан е бил същевременно и учител по танци. Самият Хайдн е носел ливрея при принц Естерхази и всекидневно приемал заповеди от него. Трябва да си представим, от една страна, че по онова време вкусът на културната публика е бил много развит и изтънчен, но, от друга страна, нейното почитане на възвишеността на изкуството и на личностите на изпълнителите е било много незначително. Съвременните концертни зали с почти свещената тишина и благоговение по отношение на диригента са относително ново явление. На картини от осемнадесети век на музикални представления слушателите винаги са изобразени в момент на непринуден разговор. Във френския музикален живот отпреди тридесет години критични намеси спрямо оркестъра или диригента не са били необичайни. Музиката е била и е оставала предимно развлечение и възхищението — или поне изразеното възхищение — е било предназначено преди всичко за виртуозността на изпълнението. Творбата на композитора съвсем не се е смятала за свещена и неприкосновена. Свободните каденци се били превърнали в такъв нескромен навик, че се наложило да бъдат взети мерки. Фридрих II, крал на Прусия, официално забранил на певците да украсяват композициите по свой вкус.