Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Човешкият дух може да се откъсне от омагьосания кръг на играта само когато обърне поглед към всевишния. С логическо мислене той няма да стигне далеч. Когато човешката мисъл премисли всички богатства на духа и провери цялото великолепие на своите възможности, тя винаги намира в дълбочините на всяко сериозно съждение един нерешен проблем. Всяко изказано категорично съждение се приема като неокончателно в собственото ни съзнание. В този момент на колебание във всяко съждение съзнанието за абсолютна сериозност отслабва. На мястото на старото „Всичко е суета“ понякога започва да се прокрадва по-конструктивното „Всичко е игра“. Това прилича на банална метафора, просто безсилие на ума. Но това е мъдростта, до която бе стигнал Платон, когато нарече човека играчка на боговете. В чуден изблик на въображение откриваме същата мисъл в „Притчи Соломонови“323. Там Вечната Мъдрост, извор на справедливост и власт, казва, че преди всяко сътворение е играла пред Бог за неговото развлечение и че е играла и се е развличала с децата на хората в света на Неговото земно царство.

Който се зашеметява от вечното въртене на отношението „игра — сериозност“, ще намери в етиката опорната точка, която му е убягвала в логиката. Играта, както казахме още в началото, сама по себе си стои извън сферата на моралните норми. Играта е нито лоша, нито добра. Моралното съзнание е пробният камък, с който човек определя дали едно действие, желано от неговата воля, му е предписано като сериозно, или му е позволено като игра. Когато в решението за предприемане на едно действие се намеси чувството за правдивост и справедливост, за състрадание и милосърдие, въпросът губи значение. Една капка съчувствие е достатъчна, за да издигне нашите действия над ограниченията на разума. Във всяко морално съзнание, основано върху признаването на справедливост и милост, неразрешеният досега въпрос — игра или сериозност — се свежда завинаги до мълчание.