Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Във връзка с разглежданото е важно да изтъкнем, че в елинистичното мислене понятията, които ние свързваме с термините игра, работа и наслада от изкуството, са осмислени по съвсем различен начин от този, с който сме свикнали. Известно е, че думата музика μοσική в гръцкия език е обхващала много повече, отколкото съответната дума сега. Тя е включвала не само пеенето и музикалния съпровод, но и танца, както и всички изкуства, покровителствани от Аполон и Музите. Те се наричат музикални изкуства за разлика от пластичните и механичните, които стоят извън обсега на Музите. Всичко музикално е тясно свързано с култа и най-вече с празниците, където култът проявява истинската си функция. Никъде връзката между култа, танца, музиката и играта не е описана така ясно, както в „Закони“ на Платон. „Боговете“ — се казва там288 — „от съчувствие към обреченото на страдания човечество създали благодарствени празници за отмора от грижите и дали на хората Дионис, Музите и Аполон, водач на Музите, за участници в празненствата, за да се възобновява непрекъснато редът на нещата между хората в това божествено празнично общество.“ Веднага след това следва пасажът, често цитиран като обяснение на Платон за играта, в който се казва, че младите същества не са в състояние да сдържат тялото и гласа си, те трябва да правят движения и шум, да скачат и подрипват, да танцуват от удоволствие и да издават различни звуци. Животните обаче във всичко това не правят разлика между ред и безредие, техните действия са лишени от ритъм и хармония. За нас, хората, ни е дадено от боговете, заедно с удоволствието и чувство за ритъм и хармония, които са ни подарени като спътници. Тук се прави една явна и непосредствена връзка между игра и музика, но развитието на тази мисъл в гръцкия ум се възпира поради семантичния факт, върху който вече обръщахме внимание: в гръцки думата за игра παιδιά (пайдия) поради етимологическия си произход остава силно свързана със значенията детска игра, незначителност. Пайдия трудно е могла да обозначава по-висши игрови форми, тъй като се е асоциирала винаги с представата за дете. Затова по-висшите игрови форми са намирали своя израз в едностранчиво ограничените термини, като агон — състезание, схолазейн — прекарване на свободно време, диагоге — разпиляване. Затова в съзнанието на древните гърци всички тези значения не са обединени в едно общо понятие, каквото съществува в латински (ludus) и в по-новите европейски езици. Липсата на такова понятие е затруднявала Платон и Аристотел при опитите им да определят дали и доколко музиката е повече от игра.