Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)
- Автор: Хьойзинха Йохан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Злата Техова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)». Краткое содержание книги:
Играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“. Но играта е и главен културообразуващ фактор, тя е елемент на всяка култура и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. „Културата в по-ранните й фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра.“
„Homo ludens“ предлага една от най-оригиналните концепции в съвременната философия на историята и философия на културата. Тя търси единния източник на такива различни и разнообразни човешки дейности като език, закон, война, познание, поезия, философия, изкуство и изобщо цивилизация в нагона (или подтика) към игра и в играта и игроподобното иска да открие първичния източник на много от феномените на духовната и материалната култура.
Науката, включително и философията, е полемична по своята природа, а полемичността е неразделно свързана с агоналното. В епохите, в които се появяват много нови неща, агоналният фактор често излиза на преден план. Такъв е случаят например, когато през XVII в. естествознанието със своя изключителен цъфтеж си извоюва собствен терен и поразява авторитета на древността и на вярата. Всичко се разделя отново и отново на лагери или партии. Хората стават картезианци или се обявяват срещу системата, вземат страната на „Anciens“ (старите — б.пр.) или на „Modernes“ (модерните — б.пр.) хора, които стоят далеч извън самите учени кръгове, заемат позициите за или против Нютон или за или против плоската форма на Земята, против ваксинацията и т.н. Осемнадесети век с неговото усилено духовно общуване, все още опазено от хаотично изобилие благодарение на ограничените средства, се разви най-вече като епоха на литературните полемики. Те заедно с музиката, перуките, лекомисления рационализъм, грацията на рококото и чара на салоните съставят изключително изявения игрови характер на XVIII век. Характер, който никой не може да отрече и за който понякога завиждаме.
X. Игрови форми на изкуството
Установихме, че елементът игра е толкова присъщ на естеството на поезията и всяка форма на поетичното е така свързана със структурата на играта, че тази вътрешна връзка би могла да се нарече неделима. По такъв начин термините игра и поезия са били почти застрашени от загуба на специфичното си значение. Същото важи в още по-голяма степен и за връзката между игра и музика. По-горе вече споменахме факта, че в някои езици, от една страна, в арабски, от друга — във френски, германските и някои от славянските езици, свиренето на музикални инструменти се обозначава с думата „играя“. Този факт би могъл да се приеме като външен израз на дълбоката психологическа основа, която определя връзката между игра и музика, като имаме предвид, че семантичната съгласуваност между арабски и посочените европейски езици едва ли би могла да се основава на заимстване.
Дори и да приемем връзката между играта и музиката като естествена даденост, не ще е лесно да създадем конкретна представа за характера на тази връзка. Можем да се опитаме да уточним общите елементи на двете понятия. Както вече казахме, играта стои извън разума на практическия живот, извън сферата на необходимостта и полезността, също както и музикалните изрази и форми. Играта е в сила извън нормите на разума, задължението и истината. Същото важи и за музиката. Силата на нейните форми и функции се определя от норми, които нямат нищо общо с разбиране и видима или осезаема външна форма. Тези норми си имат собствени специфични имена, като ритъм и хармония, имена, които са приложими както в музиката, така и в играта. Ритъмът и хармонията са в абсолютно еднаква степен фактори както на играта, така и на музиката. Докато словото е способно частично да пренесе поезията от сферата на чистата игра в сферата на разума и разсъжденията, то музиката винаги си остава в сферата на чисто игровото. Силната литургична и социална функция на поетичното слово в древните култури е тясно свързана с факта, че изричането на думи в тази фаза на общественото развитие е неделимо от музикалната декламация. Истинският култ се пее, танцува, играе. Ние, носителите на по-късна култура, не сме способни да изживеем това осъзнаване на свещената игра като музикално възприятие. В удоволствието от музиката — без каквато и да било връзка с формирани религиозни представи — се сливат в едно усещанията за красота и посвещаване и това чувство отслабва противопоставянето на игра и сериозност.