Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
— Трудно е да се каже — отвърна Филип.
— Много трудно — съгласи се Сот.
— Може да има различни причини — каза Филип.
— Най-различни — повтори Сот.
— Може да се предположи, че докато сме си търсели храна, сме посегнали на собственост, която троловете са смятали за своя — разсъждаваше Филип.
— Възможно е да сме си присвоили собственост, която сме смятали за изоставена, а тя всъщност е била тяхна — добави Сот.
— Понякога стават такива грешки — каза Филип.
— Понякога — каза Сот.
Бен кимна. Той нито за миг не се и съмняваше, че съвсем съзнателно са посегнали на собствеността на скалните тролове. Сгрешили са само, като са решили, че може да им се размине.
— Ако е станала такава грешка — внимателно забеляза Бен — не могат ли скалните тролове просто да си получат липсващото им обратно?
Гномите определено се почувстваха неудобно. И двамата нищо не казаха. Бен се намръщи.
— Каква собственост е била присвоена по погрешка, как мислите? — попита той.
Филип погледна надолу към обувките си, като свиваше пръстите на краката си от неудобство. Сот сбръчка приличащото си на пор лице, сякаш искаше да го скрие в козината си.
— Троловете имат някои особено любими неща — каза накрая Филип.
— Да, имат любими неща — повтори Сот.
— И най-много от всичко обичат мъхнатите дървесни ленивци — каза Филип.
— Дават ги на децата си да си играят с тях — каза Сот.
— А как може да различиш див ленивец от питомен? — попита Филип.
— Как да разбереш кой какъв е? — попита Сот. Бен бе обзет от ужасно подозрение.
— Но дори и питомните животни, ако са присвоени, могат да се върнат, нали? — попита той.
— Не винаги — каза Филип, като се помъчи да си придаде смирен вид.
— Не, не винаги — съгласи се Сот.
Бен стрелна Абърнати с крайчеца на окото си. Перото му на кралски писар бе наострено като шиповете на бодливо свинче, хванато натясно.
Бен отново се обърна към гномите.
— Вие сте изяли тези дървесни ленивци, нали? — попита той.
Никой не каза нито дума. И двамата гледаха в краката си, гледаха към стените, гледаха, навсякъде, освен към Бен. Абърнати изръмжа ниско и заплашително и Куестър му изшътка да мълчи.
— Почакайте навън, моля — каза Бен на гномите.
Филип и Сот веднага се обърнаха и побързаха да излязат от стаята, а дребните им, подобни на гризачи тела, непохватно се клатушкаха. Филип се обърна веднъж, сякаш искаше да каже още нещо, но после се отказа и бързо излезе. Куестър ги съпроводи до вратата и плътно я затвори зад тях.
Бен погледна своите помощници.
— Е, какво мислите за всичко това? Куестър сви рамене.
— Мисля, че е по-лесно да уловиш и разкъсаш питомен дървесен ленивец, отколкото див.
— А аз мисля, че човек трябва да изяде някой гном и да види как е на вкус! — сопна се Абърнати.
— Имаш ли желание да опиташ? — попита Куестър.
Бен пристъпи напред, загубил търпение.
— Не ви питам какво мислите за онова, което са направили. Питам ви дали да им помогнем.
Абърнати бе ужасен. Ушите му клепнаха и очилата му се плъзнаха по носа.
— По-скоро бих спал с бълхи, ваше величество. По-скоро бих живял с котки.
— Ами какво ще кажете за това, че троловете са отвели тези същества в робство? — настояваше Бен.
— За мен е повече от ясно, че сами са си го изпросили — отвърна писарят безапелационно.
— Във всеки случай, имате си доста по-важни грижи от тези гони гноми.
Бен се навъси.
— Така ли?
— Ваше величество — намеси се Куестър и пристъпи напред. — Мелкор са опасни места, а скалните тролове никога не са били много лоялни поданици на краля. Те живеят на племена и са много примитивни, много неподатливи на влияния от страна на когото и да било, ако не принадлежи към тяхното племе. Старият крал ги държеше в подчинение главно с това, че не им се месеше в работите. Когато се налагаше някаква намеса, той я осъществяваше с цяла армия зад гърба си.
— А аз нямам армия зад гърба си, така ли? — продължи Бен думите му. — Нямам дори подкрепата на Паладин.
— Ваше величество, откакто се помня, гони томите винаги са създавали само неприятности на всички — присъедини се Абърнати към Куестър.
— Навсякъде създават само безпокойства. Та това са канибали и крадци. Нима може и дума да става за помощ?
Куестър кимна в знак на съгласие.
— Най-добре е да им се откаже, ваше величество.
— Не, Куестър — веднага отвърна Бен. — Точно на такава молба не мога да откажа. — Той изгледа магьосника и кралския писар и поклати глава. — Нима не разбирате? Аз съм дошъл, за да бъда крал на Ландовър. Не мога да избирам кога да бъда крал и спрямо кого. Аз съм крал сега и завинаги и за всеки, който се нуждае. Такива са законите на монархиите. Това ми е известно от историята на моя собствен свят. Един крал трябва да приема и спазва законите на кралството, да ги прилага справедливо и равноправно спрямо всички свои поданици. Не може да има привилегировани, нито изключения. Каквото съм готов да направя за лордовете на Зеленоречието и водните духове и нимфите на Елдъру, трябва да мога да го направя и за гони гномите. Ако се откажа веднъж, ще създам прецедент, който ще може да се повторя още веднъж и още веднъж, и така всеки път, когато ми бъде удобно.