Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
— Трябваше да ни кажете за силфидата, ваше величество — тихо рече Куестър, след като размени няколко думи с Буниън. — Щяхме да ви предупредим какво можете да очаквате.
— Вече го предупредих, че населението на езерната страна не е като нас — изтъкна Абърнати и Бен не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Куестър веднага изшътка на кралския писар.
— Трябва да разберете едно, ваше величество — продължи магьосникът, като се обърна отново към Бен. — Уилоу е дъщеря на воден дух и горска нимфа. Баща й е само наполовина човек. Майка и изобщо не е. Тя принадлежи повече на гората, отколкото на хората — дух, който черпи живота си от земята. Това донякъде се е предало по наследство на Уилоу и тя се нуждае от същия извор на сили. Тя има двойнствен произход — черпи живот едновременно от растителните и животинските форми. За нея е естествено да се превъплъщава в едните и в другите. В противен случай не може да живее. Разбирам, че това сигурно ви изглежда странно.
Бен бавно поклати глава, чувствайки, че започва да преодолява вътрешния си конфликт.
— Не по-странно от всичко останало тук. Почувства се тъжен и уморен и имаше нужда от сън.
Куестър се подвоуми.
— Тя изглежда искрено се вълнува от вас. Бен кимна при спомена.
— Каза, че ми принадлежи.
Куестър стрелна с поглед Абърнати и веднага го отмести. Коболдите се загледаха в Бен със светлите си изпитателни очи. Бен отвърна на погледите им.
— Но не е така — каза най-сетне той, — тя принадлежи на езерната страна, принадлежи на своето семейство и на своя народ.
Абърнати промърмори нещо неразбираемо и се обърна настрани. Куестър нищо не каза. Бен ги наблюдава безмълвно един миг, после се изправи на крака.
— Смятам да си лягам — заяви той.
Тръгна да излиза от стаята и останалите го проследиха с поглед. После спря за миг пред входа на спалнята си.
— Връщаме се — каза им той и замълча. — Още утре, щом се зазори.
Никой нищо не каза. Той затвори вратата след себе си и остана сам в мрака.
ГОНИ ГНОМИТЕ
Тръгнаха си от Елдъру на следната сутрин, веднага след зазоряване. Мъглата обгръщаше езерната страна като саван и утринният въздух бе влажен и стихнал. В такива дни се явяваха духове и призраци. Речния господар бе дошъл да ги изпрати, макар че съвсем не приличаше на призрак. Куестър го бе призовал чрез магията си и той се бе явил безропотно. Едва ли бе спал, защото празненствата току-що приключваха, но изглеждаше бодър и свеж. Бен поднесе благодарности от името на всички за гостоприемството, което им бе оказано, и Речния господар с грапавото, сбръчкано лице, все така безизразно като камък, също направи лек поклон в знак на благодарност. Бен на няколко пъти се оглежда да зърне Уилоу, но тя не се виждаше никъде. Пак се замисли за нейната молба да го придружи в Сребърния дворец. От една страна искаше тя да дойде, но от друга не можеше да допусне това. Трябваше да се бърза и това сложи край на колебанията му. Времето минаваше и той си тръгна, без да заговори за нея с баща й.
Компанията пое на север и язди почти през целия ден. Излязоха от езерната страна и нейните мъгли и навлязоха в сивата открита шир на западните райони на Зеленоречието, а оттам в гористите хълмове, обграждащи Сребърния дворец. Слънчевата светлина трудно проникваше през заоблаченото небе по време на целия обратен път и във въздуха се носеше полъх на дъжд. Бе вече нощ, когато отново стъпиха на езерната птица, след което изминаха няколкото метра, делящи ги от вратата на двореца. Започнаха да падат едри дъждовни капки.
Валя през цялата нощ. Дъждът бе равномерен и упорит и ги откъсна от целия отвъден свят. За Бен това бе добре дошло. Той изпи бутилката „Гленливет“, която пазеше за специални случаи, повика Куестър, Абърнати и двата коболда на масата в трапезарията и продължи славно да се напива. Напи се само той. Другите четирима отпиха предпазливо от чашите си, докато той изпи почти цялата бутилка сам. Докато пиеше, им говореше за живота в неговия свят, за Чикаго и неговите хора, за приятелите и семейството си, за всичко и всички, освен за Ландовър. Те отвръщаха учтиво, но той не си спомняше по-късно думите им, а и честно казано, не го интересуваха. Когато уискито свърши и нямаше за какво повече да се говори, той стана и отиде да се тръшне в леглото.
Когато на другата сутрин се събуди, Куестър и Абърнати стояха край него. Чувстваше се ужасно. Навън продължаваше да вали.
— Добро утро, ваше величество — поздравиха го и двамата със сериозни лица. Изглеждаха като ковчежници при погребение.
— Върнете се, когато умра — разпореди той, зави се през глава и отново заспа.