Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Довиждане, Ани — без да попита дали имам нужда от помощ, без да се поинтересува аз в колко часа си отивам. Беше се уредила с помощничка и можеше да си позволи да си ходи и два часа преди края на работното й време.
Един ден не издържах и й казах:
— Не ти ли е неудобно да си тръгваш по-рано? Питаш ли ме аз до колко стоя всеки ден? Този стационар е колективно самоубийство за сестрите, трябва да се направи нещо!
А тя само забави малко крачка и подметна небрежно:
— Скоро ще го закрият, не се безпокой.
— Дано — казах аз.
Наистина се говореше за закриване на нашия стационар. Д-р Станчев се възмущаваше, че ако това стане, болните на перитонеална диализа, за които основно отговаряше той, ще пострадат. Те често развиват перитонит и трябва да се лекуват в болница. Нямало кой да ги вземе после, защото били наши, тревожеше се той. Не знам как се уреди този въпрос, ако вече се е стигнало до закриването на четирите легла — четири, по документи. А може би като го закрият, пак ще приемаме лежащо болни? На четири легла 16, на нула легла — поне четирима. Колкото да поемем перитонитите.
Най-досадното на стационара са многото документи за попълване. Още докато аз го водех, докараха нов компютър, но само дето избързах да се зарадвам — той остана в кабинета на секретарката, неизползван. Досадата се усилваше и от припряността и недобрата организация на д-р Скорчева. Много съм доволна, че никога вече няма да работя с нея. Тя продължи да ме дебне за грешчици през целия месец април и няколко пъти имахме сериозни спречквания. Първия път се оплаках на шефа и тя разбра кой стои зад гърба ми. Това беше достатъчно за начало. Оттам насетне аз вече не ходех да се оплаквам, а преминах в невидима атака — започнах на свой ред да я дебна за пропуски. Съответно си водех записки. Получи се като в „Ну, погоди“, когато вълкът си слагаше салфетка за хранене, а заекът и той си сложи — с невинна физиономия Вълкът не можа да изяде заю, и Скорчева не можа мен. Накрая на стационара дори ме похвали пред старшата, че нямам нито един пропуск. Благодаря! Тя обаче не знае колко нейни пропуски и груби нарушения има записани в тефтера ми. Тук ще спомена само две вписвания.
Едното беше, че Скорчева вземаше Лексотан — успокояващо лекарство. Изписва се със зелена рецепта от личния лекар. Тя си го изписваше, естествено, от болничната аптека на специална табела за упойващи вещества. Докато дебнех Скорчева, се натъкнах и на други любопитни факти. Всичко е във тефтера. Мислех да ги използвам при сгоден случай, но не ми се наложи. Та така. Съветът ми към тези, които тепърва ще работят още дълго в такава или подобна среда, е следният — не чакайте да ви набележат за изкупителна жертва, а си отваряйте очите на четири и си събирайте компрометиращи материали, за когото каквото успеете да намерите. Не знаете откъде може да ви дойде. Да ви кажа ли какъв е принципът, на който такива като Скорчева много държат, да ви кажа ли? Принципът е „Нападението е най-добрата защита“. Страхотно принципен принцип. Добре, че се махнах оттам. Да не мислите, че най обичам да си завирам носа навсякъде и да дебна като копой? Просто бях принудена от обстоятелствата. Беше въпрос на оцеляване.
Другото вписване е по случая, когато назначи два пъти да се вземат пълни кръвни изследвания на една болна, в два поредни дни. Тогава тя се беше объркала нещо, по собствените й думи след провеждане на разследването. Но първото нещо, което направи, като откри, че е станала такава грешка, не беше да помисли малко как може да е станало, а да отиде при старшата и да ме натопи, без дори да се замисли как е станала грешката — слезе едно ниво надолу, защото пред шефа не смееше да се оплаква от мен. Старшата, съответно, също без да помисли, ме повика и каза, че Скорчева ме викала в кабинета си. Познат маниер, нали? Щом ме вика, няма как, ще отида.