Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Тъкмо той беше казал, че Аугуст не бивало да рисува, затова той трябваше да разнищи всичко това, така че накрая тя пусна сина си и изрови визитката на психолога, обади му се, докато Аугуст, естествено, набираше скорост към дневната, за да зарисува за сетен път своите злощастни шахматни квадрати.
Всъщност Ейнар Форшберг нямаше кой знае колко опит. Беше на 48 години, а с хлътналите си сини очи, новозакупените очила „Диор“ и кафявото сако от рипсено кадифе с лекота можеше да бъде взет за интелектуалец. Само че всички, които го познаваха по-отблизо, знаеха, че в начина му на мислене има нещо сковано и догматично, както и че често прикрива незнанието си зад доктринерски аргументи.
Освен това бяха изминали едва две години, откакто се бе дипломирал като психолог. В дъното на душата си оставаше учител по физкултура от Тюресьо и ако човек попиташе старите му ученици за него, сигурно щяха да изреват в хор: „Силенциум, говедца! Тихо, добичетата ми!“. Ейнар обожаваше да изкрещява тия слова, само наполовина шеговито, когато искаше да въдвори тишина в класа, и макар да не беше точно любимият учител на когото и да било, дисциплината на момчетата му действително беше добра и тъкмо тази способност го бе убедила, че психологическите му умения следва да бъдат приложени и в друг контекст.
Вече година работеше в Кабинета за деца и младежи „Один“ на улица „Свеавеген“ в Стокхолм. В „Один“ приемаха по спешност деца и млади хора, когато родителите им вдигнеха ръце от тях. Дори Ейнар — който винаги защитаваше работните си места с известна страст — не намираше, че приемният кабинет функционира особено добре. Съсредоточаваха се твърде много върху справянето с кризисни ситуации и твърде малко върху дългосрочната работа. Децата постъпваха там след травмиращи преживелици у дома, а психолозите бяха твърде заети да овладяват сривове и агресивни изстъпления, за да се посветят на това, което се крие зад тях. И все пак Ейнар смяташе, че принася полза, особено когато с целия си стародавен учителски авторитет караше истеричните младежи да замлъкнат или когато се справяше с критични ситуации на терен.
Харесваше му да работи с полицаи и обожаваше напрежението и затишието след драматични събития. Когато по време на среднощното си дежурство отиде в къщата в Салтшобаден, беше развълнуван и изпълнен с очакване. Струваше му се, че в ситуацията има нещо холивудско. Шведски учен беше убит, осемгодишният му син бе свидетел, и не кой да е, а Ейнар щеше да накара момчето да проговори. Докато пътуваше, често-често наместваше косата и очилата си в огледалото за обратно виждане.
Искаше да се прояви, ала вече на мястото, не постигна кой знае какъв успех. Не можеше да проумее момчето. Вярно, чувстваше се забелязан и важен. Полицаите от криминалния отдел се съветваха с него как да разпитат детето и макар той да си нямаше и представа, отговорите му биваха възприемани с респект. Ейнар положи усилия и даде всичко от себе си, за да помогне, осведоми се, че детето страдало от инфантилен аутизъм и че никога не било говорило, нито пък било особено възприемчиво спрямо околния свят като цяло.
— Засега няма какво да се направи — каза той. — Способностите на разума му са твърде ограничени. В качеството си на психолог трябва да поставя на първо място нуждата му от грижи.
Полицаите го изслушаха със сериозни изражения и го оставиха да откара момчето у дома при майка му, а за него това си беше още един малък бонус.
Майката беше актрисата Хана Балдер. Харесваше я, откакто я бе гледал в „Метежниците“, спомняше си бедрата ѝ, дългите ѝ крака, и макар да бе поодъртяла, все още си беше привлекателна. Освен това сегашният ѝ мъж най-очевидно беше негодник, та Ейнар се постара да изглежда компетентен и ненатрапчиво чаровен. Удаде му се да наложи мнението си, с което особено се гордееше.
С тотално обезумяло изражение момчето се бе заловило да рисува черно-бели кубове или квадрати и Ейнар разбра на мига: това беше нездраво поведение. Беше точно онзи тип деструктивна компулсивност, в която децата с аутизъм лесно изпадаха, затова настоя момчето да спре на мига. Думите му определено не бяха приети с благодарността, на която се бе надявал, ала той се бе почувствал деен и мъжествен, и докато беше на тази вълна, за малко да похвали Хана за изпълнението ѝ в „Метежниците“. После обаче реши, че моментът не е подходящ. Най-вероятно щеше да се окаже грешка.
Сега часът беше един следобед и той тъкмо се беше прибрал у дома в къщата си във Велингбю и стоеше в банята с електрическата си четка за зъби в ръка. Тогава звънна мобилният му и отначало той се подразни. После обаче се подсмихна. Беше Хана Балдер.