Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Нашето отделението никога не остава без персонал, дори когато залите се затворят, защото след като и последната смяна от диализно болни замине, а бактерицидните лампи разлеят своята призрачна синкава светлина над изключените апарати, четирите стаи на отсрещната страна на коридора остават да светят. В тях са нашите стационарни болни. Наричат се стационарни, защото лежат денонощно в отделението, а болничните стаи, в които са настанени, се наричат, естествено, стационар. До обяд в делничен ден стационарът се обслужват от отделен екип. Той е съставен от най-малко двама лекари и една сестра, а понякога съотношението става три към едно, като аз лично съм работила и с четирима лекари едновременно. Преживяването е уникално и носи много емоции, но не ви го препоръчвам, защото емоциите са предимно отрицателни — и за лекарите, които се блъскат помежду си да се вредят до единствената сестра, за да й предадат нарежданията си, и за сестрата, която едва смогва да изпълни нарежданията на толкова началници около нея, а и за болните, най-сетне също, защото се пренебрегват и от сестрата и от лекарите.

Сестрата ги пренебрегва, защото, обсадена от няколко души по-висш персонал, няма време да свърши пряката си сестринска работа. Лекарите пък ги пренебрегват, защото са ангажирани освен с лечение на болни, и с обучение на студенти — болницата ни е университетска и бъдещите медици практикуват Хипократовото изкуство при нас. А и не само студентите са им на главата, дори най-малко те, защото са несериозни и гледат да си икономисат неприятния контакт с нашите мизерстващи болни, та често не се явяват на упражнения. Лекарите ни са ангажирани най-вече с научна работа — трябва да пишат трудове и разработки, иначе изостават и не добиват титли. А и професионално трябва да се развиват — да са в течение на всички новости. Те отговарят и за обучението на един-двама специализанти — това са завършили медицина, независимо работещи другаде или още търсещи своето място, които срещу заплащане посещават нашето отделение всеки ден за определен период от време, съчетавайки учене с практика на място, за да си вземат изпита по специалност, без каквато не могат свободно да практикуват. Студентите и специализантите отнемат от времето на лекаря, но и му помагат също така — като преглеждат болни, попълват досадна документация и най-вече, като му служат за извинение, че е много зает. Ние, сестрите, вързани на обща каишка с болните в залата, няма как да знаем дали даден лекар е на упражнение наистина или се е сврял някъде на спокойствие, докато текат часовете за упражнения, пък нито един от тия калпазани — студентите — не се е появил в определеното време. Не знаем и дали четат медицинско списание или преглеждат вестник „Шок“ или „Светски клюки“.